След малко той, разбира се, взе парите и си тръгна. Винаги се пазареше за джобните, когато го пращах да свърши нещо.
Щом Дебелия се разкара настаних се удобно на стола и с половин дузина цигари опуших случая. Най-напред изчезнало момичето с двайсет бона, после изчезна и поетът. Задълго или не, но и двамата са се появили в „Бялата хижа“. На пръв поглед всичко беше ясно. Майката е завъртяла главата на Пангбърн дотам, че го е накарала да подправи чек на името на шурея си. И тогава, след няколко хода, които все още не можех да разгадая, тя и той се бяха укрили заедно.
Дотук се губеха две нишки. Първата — да се открие помощникът, който е изпращал писмата на Пангбърн и се е погрижил за багажа на изгората му — беше в ръцете на хората ни в Балтимор. И втората — кой е пътувал с таксито от апартамента на момичето до хотел „Маркиз“?
Можеше да нямат значение в цялата история, можеше и да имат. Ако откриех връзка между хотел „Маркиз“ и „Бялата хижа“, това би било сериозна следа. Прерових телефонния указател и открих номера на ханчето. После се запътих към хотел „Маркиз“. Дежурната телефонистка беше една сладурана, с която и друг път сме се разбирали.
— Да знаеш някой да се е обаждал до Хафмун Бей? — подхвърлих й нехайно.
— Господи! — Тя се отпусна на облегалката на стола и прокара розова ръка по прилежно сресаните си червени коси. — Тук е такава лудница, че не мога да помня кой с кого разговаря. Това не е общежитие. Да не мислиш, че имаме по една поръчка на седмица?
— Обажданията до Хафмун Бей едва ли са много — настоях аз, подпрях се на лакът върху тезгяха и размърдах пръсти, между които се показа сгъната на четири петарка. — Трябва да си запомнила някое от последните дни.
— Уф, чакай да видя — изпъшка тя, сякаш се опитваше да помогне, макар да няма смисъл.
Започна да рови из разписките.
— Ето едно — от стая петстотин двайсет и две, преди около две седмици.
— На кой номер?
— Хафмун Бей, петдесет и едно.
Това беше номерът на ханчето. Подадох й петарката.
— Гостът в петстотин двайсет и втора постоянен ли е?
— Да. Господин Килкорс. Тук е от три-четири месеца.
— Какво представлява?
— Не зная. Истински джентълмен, ако питаш мене.
— Браво. Как изглежда?
— Млад е, но косата му е прошарена. Мургав и хубав. Прилича на киноактьор.
— Да не е Бул Монтана? — подхвърлих и се преместих към рецепцията.
Ключът за стая 522 беше на мястото си на рафта. Седнах в един ъгъл на фоайето, откъдето можех да го наблюдавам. След около час регистраторът го взе и го подаде на мъж, който наистина приличаше малко на актьор. Беше на около трийсет години, имаше тъмна кожа и тъмна коса, посивяла около слепоочията. Стройни, елегантно облечени сто осемдесет и пет сантиметра.
С ключа в ръка той изчезна в асансьора.
Обадих се в агенцията и помолих Стария да изпрати насам Дик Фоули. След десет минути Дик беше при мен. Този фъстък с канадски произход нямаше и петдесет и пет килограма и беше най-хлъзгавата сянка, която съм виждал, а аз съм виждал всякакви сенки.
— Искам да се лепнеш за една важна птица — обясних му. — Казва се Килкорс, наел е петстотин двайсет и втора. Излез навън и изчакай да ти го покажа.
Върнах се във фоайето и се тръшнах на един фотьойл.
Към осем часа Килкорс слезе и се запъти към улицата. Повървях след него до първата пряка и го прехвърлих на Дик. После се прибрах право вкъщи и не мръднах от телефона — ако ме потърси Дебелия Граут. Тази вечер не се обади.
Когато на сутринта отидох в агенцията, Дик вече ме чакаше.
— Как мина? — попитах.
— Прекара ме! — Като се ядоса, дребният канадец говореше в телеграфен стил, а сега беше бесен. — Малка разходка. И духна. С такси.
— Да не те е усетил?
— Ами. Хитрува. За всеки случай.
— Добре, опитай пак. По-добре вземи кола, да не направи същия номер.
Дик вече тръгваше, когато телефонът ми иззвъня. Беше Дебелия Граут, на необявената линия.
— Научи ли нещо? — попитах.
— И още как — изръмжа в ухото ми.
— В града ли си?
— Да.
— Ще те чакам у дома след двайсет минути.
Великият информатор се появи гордо ухилен и влезе през вратата, която бях оставил отключена. Поклащаше се тежко-тежко със соломоновски израз на лицето.
— Всичко разнищих, момче! — започна да се хвали той. — За мене е фасулска работа! Отидох там, разпитах всички, огледах навсякъде, пъхнах си носа къде ли не и…
— Оох — прекъснах го. — Поздравления и всичко останало. Но какво точно откри?
— Чакай да ти кажа. — Той вдигна ръка като уличен регулировчик. — Не ми давай зор. Сега ти снасям всичко.
— Знам, знам — рекох. — Ти си страхотен и трябва да благодаря на Бога, че работиш за мен. Това стига ли? Кажи сега там ли е Пангбърн?