— Баща ти е прав — обади се Вивека.
Франки изгледа ядно родителите си, чиито тела имаха цвета на тесто за курабийки. Решени да не отстъпват докрай, двамата дишаха тежко в ритъма на своето непреклонно единодушие.
— Хайде, отивай! — настоя Виктор. — Преди всички да сме закъснели.
С тежки стъпки Франки се отправи към стаята си, но само след няколко секунди се появи отново с кафяв шал и кожени ръкавели и то единствено, защото според Teen Vogue те бяха задължителните аксесоари тази есен. Тя се усмихна с доволство:
— Ето! И шевовете, и болтовете са скрити! Сега вече може ли да тръгваме?
Вивека и Виктор размениха погледи и се отправиха към страничната врата, която водеше към гаража. Франки вървеше след тях с наелектризиращия си тоалет и с победна усмивка. Бе поела по пътя към неотразимостта.
Вратите на черния джип волво се отключиха с щракване.
— Хайде да отидем с МУТ! — предложи тя, наслаждавайки се на имплантирания спомен за семейна разходка с МУТ до Сребърните водопади13 и жадувайки да изпита това в действителност.
— По-добре да отидем с нещо, което не се набива така на очи — настоя Виктор.
— Ама, татко, днес мотото „Направи си сам“ е много популярно. МУТ е самоделна кола и си има своя авто-индивидуалност. Всички ще я харесат в училище.
— Франки, няма такава дума „авто-индивидуалност“! — рече баща й строго. — Край на преговорите!
Пътуването до училището бе безкрайно отегчително. Дърветата, къщите и дори нормитата, които виждаше през тъмните стъкла в истинския свят, бяха досущ като онези от програмираните й спомени. Затова пък чакаше с трепетна възбуда да поеме първата глътка свеж въздух. Отварянето на прозорците бе строго забранено, защото не бе сложила грима. Тъй че трябваше да почака.
След два часа черното волво най-сетне пристигна в „Маунт Худ Хай“. Франки не можеше да повярва, че това бе най-близкото училище в околността, но не посмя да се обади. Родителите й бяха ядосани и тя се безпокоеше, че още един спор можеше да я прати обратно у дома.
Без да поглежда към величествената планина, на чийто фон червените и жълти листа се спускаха безцелно от дърветата, Франки слезе от колата и пое първия си дъх. Свеж, хладен и без никакъв формалдехид, въздухът ухаеше на земя, напоена с изворна вода. Тя свали белите очила и повдигна зеленото си лице към слънцето. Нефилтрираната слънчева светлина я обгърна и стопли тялото й. Очите й се насълзиха от ярките лъчи. А може би от радост.
Нямаше значение, че не знаеше къде отива, нито че това бе първият път, в който се отделяше от родителите си. Те й бяха дали толкова знания и увереност, че без съмнение и сама щеше да открие пътя си и това щеше да изпълни сърцето й с радост.
Беше странно, че дворът бе така пуст, а на паркинга имаше само няколко автомобила. Понечи да попита родителите си къде бяха всички останали, но реши да не го прави. Защо пък да им дава основания да мислят, че все още не е готова?
— Сигурна ли си, че не искаш грим? — попита Вивека, подала глава от прозореца.
— Напълно — увери я Франки. Слънцето по ръцете й вдъхваше у нея повече живот, отколкото Кармен Електра. — Ще се видим след училище — тя се усмихна и им прати въздушна целувка, преди и двамата да бяха получили енергиен срив. — Успех в първия ви работен ден!
— Благодаря! — отвърнаха двамата, естествено, в един глас.
Франки продължи бавно към входа на училището, вдишвайки с пълни гърди свежия въздух. Чувстваше как очите им я следяха, докато прекосяваше празния паркинг, но отказа да се обърне. Оттук насетне щеше да гледа само напред.
Изкачи единайсетте широки стъпала до вратите на входа, изпитвайки наслада от болезненото чувство, което движението оставяше у тялото й. Да усещаш, че си жив, бе толкова различно от това да знаеш, че си жив.
След като се спря за миг да си поеме дъх, Франки посегна към дръжката на вратата и…
— Оу! — вратата я удари през лицето. Болтовете й пуснаха искри, тя покри пулсиращото си лице с ръка и сведе глава.
— О, не! Добре ли си? — закрякаха в различен глас цяло ято момичета и я обградиха като нюйоркски небостъргачи. Смесица от парфюми с плодови аромати прогони свежия въздух и на Франки й прилоша.
— Беше съвсем без да искам — каза едно от момичетата, докато галеше опашката на Франки. — Не те видяхме. Можеш ли да виждаш?
13
Намират се в най-големия природен парк със същото име в щата Орегон, близо до Салем. — Б.пр.