— Не ревнувам. Ясно? Загрижен съм — горната му устна се осея с малки капчици пот — за друго човешко същество. Ох, тук винаги ли е толкова горещо? — рече той рязко.
— Да — опита се да прикрие огорчението си, задето не ревнува. — В моята стая има вентилатор. Но ако си дошъл само за да ми кажеш това, то… — тя изтопурка до вратата и я отвори пред него с цялата грациозност на жираф на кънки, — приятна вечер тогава. И още веднъж, благодаря.
Джаксън излезе, оставяйки у Мелъди усещането, че пропада в бездънна пропаст. Тя хвана главата си в ръце. Всичко се въртеше наоколо й.
— А, така е по-добре! — извика Джаксън от нейната стая.
Лампите светеха. Вентилаторът бръмчеше. Пропастта изчезна.
Джаксън вече се бе разположил на дървения под с колене, опрени на гърдите, точно под черното легло, а вентилаторът вееше напористо в лицето му. Беше облечен със синя риза, изтъркани дънки и черни кецове Converse (същите като нейните!). От него се носеше аромат на Mark Jacobs.
— Интересно — той огледа осеяната с кашони стая.
— Не е чак толкова зле — Мелъди седна, мислейки повече за него, отколкото за разхвърляната стаичка.
Последва кратко, конфузно кимане.
— И какво става с теб и Клео? — избълва тя, сякаш мислите й бяха смазани с масло.
— Не те разбирам — той затвори очи и се приближи още до вентилатора.
— Така ли? — сърцето на Мелъди заби бясно. — Виж, знам, че си играч. Разбирам го добре. Всичко, на което можем да се надяваме, е съседско приятелство, така че можеш да си открит с мен.
— Играч? — Джаксън се изсмя в лицето й. — Ти си тази, дето целуна Дюс насред фоайето.
Мелъди се изправи. Как смееше да обръща разговора срещу нея?
— Край, дотук бяхме.
— Какво? Защо? Какво съм направил?
— Не съм глупачка, Джаксън!
Буря от емоции се надигна в гърдите й и заля със сълзи очите й. Може би хиляди пъти бе произнасяла това изречение. Единствено името в края се променяше.
— Тогава глупакът съм аз! — Той хвана ръката й. Стори й се, че усеща аромата на топли коледни бисквитки на Бъдни вечер. — Кажи ми, моля те, какво толкова съм направил? — Джаксън я стисна силно.
Мелъди погледна изпитателно в очите му, а те я сграбчиха със същото отчаяние като ръцете му.
— Кажи ми, моля те.
Клатейки глава като магическата топка31, Мелъди мечтаеше отговора да се появи ненадейно. Дали това бе някаква крайна форма на терор над новото момиче, или той наистина нямаше понятие за какво говореха.
— Клео — рече тя глухо, докато внимателно изучаваше лицето му, за да открие мимолетен знак, че разбира какво има предвид, но то остана непроменено. Нямаше нито присвиване на очите, нито стиснати челюсти, нито пресъхнали устни. Гледаше я с невинността на дете, вперило поглед в учителката, докато тя разказва приказка.
— Ти я целуна — продължи Мелъди. — При това неведнъж.
Той сведе глава засрамен.
— Аха! Ето че ти помниш! — Джаксън поклати глава: — Но там е работата, че аз не помня.
— Какво? — Мелъди седна до него и събу ботите. Разговорът тръгваше в посока, в която токчетата щяха само да й пречат.
— Страдам от загуба на паметта — призна той и откъсна парченце стърчаща гума от кецовете си. — Мама смята, че това се дължи на тревожност, но не е напълно сигурна.
— Какво казват лекарите?
— Всички вдигат рамене безпомощно.
— Чакай, нещо не се връзва — Мелъди се завъртя към него, но с късата рокля не бе възможно да седи с кръстосани крака. — Стой така — рече тя и се присегна към кашон с надпис „Практични дрехи“. Извади едно измачкано долнище на пижама на райета и го намъкна под роклята. — Така е по-добре — усмихна се с облекчение. — Та, как можеш да целуваш този и онзи, когато нищо не помниш?
— Добър въпрос — той прокара пръсти през сплъстената си коса и въздъхна. — Не знам дали състоянието ми не се влошава.
— Не се безпокой — Мелъди докосна нежно коляното му. — Има куп хора, които могат да ти помогнат.
— Повече се тревожа за мама, отколкото за себе си. Тя няма другиго, освен мен.
Себеотрицанието му я затрогна. Мелъди се наведе по-близо до него. Подета от бриза, идващ от вентилатора, косата й обгърна страните им. Всичко напомняше на сцена от първокласна холивудска сапунка.