— Аз обаче съм си купил самолетния билет в Прага. Ще ми върне ли „Мордер“ разликата в цената? — попитах ги със съмнение.
— Разбира се — изсмяха ми се те. — И при това във валута, приятелю. Та нали там е печалбата.
Отивахме към изхода покрай пианото под звуците на песента „Дайо, не викай“. Не можех да не се спра.
— Вие от Прага ли сте? — попитах глупаво аз, като че ли всеки чех трябваше да е от Прага.
— Bitte?2 — отвърна пианистът без усмивка и вдигна учудено вежди, леко обиден. После заговори нещо на местния швейцарски език, който трудно разбират и германистите. Собственицата вече ми беше донесла палтото и твърдеше, че за нея било наистина чест, задето съм ял кордон бльо от нейната кухня и че сигурно няма да забравя да дойда пак, поздравяваше семейството и родината ми и ни изпрати чак до вратата, като говореше не швейцарски, а перфектен немски, който всички разбирахме. Пианистът отново беше подхванал прелюдиите си, огромната сянка на готвача се приближаваше откъм кухнята и светлините пак угаснаха, защото щеше да се приготвя Ястие, приятелите ми бяха вече вън и вдигаха глъчка, но аз не можех да направя нито крачка. Мъжът започна да свири „Напред и все напред“, „След соколското знаме“; този швейцарец, който вдигаше вежди, сякаш думата „Прага“ беше неприлична, недостойна за ресторанта им, свиреше един подир друг соколски3 маршове и посрещна с тях двамата дебели американци, които се настаниха на нашата маса. Разбира се, те никога не бяха чували тези мелодии. Приятелите трябваше да ме измъкнат насила от помещението.
— Някакъв си емигрант. Да не искаш да се биеш с него? Докато не е засвирил „Червено-бял“4, няма причина, а и дори да я засвири, нищо не можеш да направиш. Тук няма Народна милиция.
Те ме влачеха из уличките на Нидердорф, където за разлика от всички западни градове няма проститутки и където нощните заведения са отворени само до дванадесет часа, така че в дванайсет и петнайсет улиците са вече пусти, толкова пусти, че американските туристически бюра под надписа „Нощният живот в Цюрих“ посочвали бързите влакове, които имат връзка с най-близките градове извън границите на Швейцария.
— Не забравяйте, че в тая страна нищо не се е променило. Не са участвували в нито една война. Тук богатите хора са богати още от седемнайсети век. Няма нови прослойки както в Германия, не са настъпвали никакви промени. Освен тази, че расте броят на влоговете в швейцарските банки, където международните авантюристи изпращат печалбите си, без повечето от тях да успеят да си ги изтеглят. Четох статистика по този въпрос…
Това не ме интересуваше. Отново се замислих за чешкия музикант, за Шванда-пианиста5, който някъде тук търси своята принцеса, въпреки че е петдесетгодишен, с плешиво теме, двойна брадичка и очила.
— И господинът на пианото ли е чех? — попитах сутринта своята вчерашна сервитьорка.
— Той ми е мъж — каза с омраза тя. — И така, сбогом. Бъдете здрав. И никога не летете с новата компания…
Усмихнах се:
— Печелите ли от това?
— Какво?
— От това разубеждаване. Нима конкурентите на „Мордер“ нямат други средства? Чух как принудили „КЛМ“ да не претоварва стомасите на своите пътници, въпросът се бил разисквал и в Хага. Аз имам малко пари, трябва да летя колкото се може по-евтино. Не мога да избирам. А повечето хора са като мен. Предайте това на своите работодатели, госпожо…
Тя поклати отчаяно глава:
— Трябва да ми вярвате. Не получавам за това нито крона. Тоест франк — въздъхна тя. — Дойдох да ви предупредя, защото сте съотечественик и защото ми харесвате. Естествено „Мордер“ лети евтино, защото от самолетите му изчезват хора. Хора! Разбирате ли? Никъде, на никоя спирка неговите нови самолети не се зареждат с бензин, тъй като имат друго гориво.
Бях принуден да се засмея:
— Вие прекалихте. Това вече не е нечестна конкуренция, а глупост. — „Може пък, бедничката, да се е побъркала в Швейцария“ — помислих си аз. Ако се съди по това, което бях видял тук, луксът е малко скучен, може да е полудяла от скука. Или от своя пианист. — Извинете, госпожице, тоест, мадам. Трябва да си наема такси.
Тя не се и помръдна. Понечих да я отстраня насила. Едва не се сбихме пред хотела.
— Кълна се, че е истина. Акционерите от тази компания имаха вечеринка при нас, напиха се и крещяха това, а на другия ден смениха целия персонал. Само аз и мъжът ми останахме в заведението. Досега на никого не съм го казвала…
4
Песен — „химн“ на партията на народните социалисти по време на буржоазната Чехословашка република. Б. пр.