Хекър скочи от стола си и раздруса ръката му.
— Вчера ти ни спаси главите. Никога няма да мога да ти се отплатя.
— Ти не, но Травис ще може — ухили се Джонсън. После вдигна от пода тежкия си маслиненозелен сак и тръгна към стълбището.
— Тони! Защо не летиш с Райдър поне до Сингапур? Там ще направиш някаква връзка.
— Точно това е планът. Хайде чао! Ще се видим на обратната страна на света.
Джонсън смъкна тъмните си очила от челото върху носа си. „Прилича на отровна змия“, помисли си Хекър. Глупости… Тони Джонсън не приличаше, а направо си беше пепелянка!
На Марк Уотърман му беше студено. Вече бе достатъчно светло, за да може да се ориентира без фенерче из апартамента. Стационарният му телефон бе онемял, а в Москва така и не му бяха дали мобилен. Разполагаше само със студена вода, достатъчна да ползва тоалетната, но това бе всичко. Направи си сандвич за закуска и утоли жаждата си, смучейки резенчета портокал. Нолан щеше да му прати съобщение, това бе сигурно. Но как щеше да го направи? Уотърман щеше да си купи днешния брой на „Уол Стрит Джърнъл“, когато го извадеха на будката за вестници, но кръстникът му едва ли щеше да може да помести в него обява за по-малко от денонощие. Единственото, което му оставаше, бе да се придържа към ежедневния си ритъм на живот и да държи очите и ушите си отворени.
В град без качествено жилищно строителство комплексът „Виктория Апартмънтс“ бе едно от малкото сносни места за живот дори в елитния квартал на Рангун „Златната долина“. Това бе пететажна сграда на по-малко от десет години с добре довършени апартаменти, застлани с бели плочки. Жилищата от по 150 квадрата с по три спални не можеха да съперничат на повечето АСЕАН-ски столици, но в Рангун олицетворяваха върха на експатриатския лукс, което се подсказваше от цената им. Не бе никак чудно, че персоналът на американското посолство, както легален, така и под прикритие, съставляваше поне една четвърт от наемателите. Хекър знаеше това отлично, защото вече бе играл веднъж покер в ергенското жилище на Ейбрамс.
Апартамент №3-4 се различаваше от останалите по това, че пред вратата му имаше по-малко събути обувки. Домоуправителят отключи вратата, след като Хекър му показа картата си за самоличност, издадена от УБН и банкнота от пет хиляди киата. Вътре, изглежда, нямаше никого, дори прислуга. Осветлението беше изгасено. На тавана лениво се въртяха два пропелера.
Хекър се разходи из стаите, после влезе в основната баня, където докторът лежеше мъртъв в окървавена вана, пълна наполовина с вода. Дълбоко в зейналата му уста бе натикан бял чорап. Синини в долната част на шията му показваха къде е бил натискан надолу, а по двата му бицепса имаше успоредни дълбоки прорезни рани. Порцеланът бе изцапан с вече засъхнали кървави петна. След десет секунди острият писък на Чит ги накара да изтичат в кухнята. Тя стоеше с ръка върху устата на прага на стаята за прислужничката. Жената, също със запушена уста, лежеше просната на леглото с прерязано гърло. Чаршафите бяха изплескани с кръв. Вече бръмчаха мухи.
Хекър прегърна Чит през рамо и двамата си тръгнаха, след като Хекър нареди на домоуправителя да се обади анонимно в полицията и да не споменава за него.
Нолан и Мили обядваха в столовата на посолството. Храната беше противна, но поне хапнаха набързо. Той ѝ каза, че новата ѝ задача е да локализира Франк Каултър. Тя го слушаше раздвоена в желанието си да му каже какъв скапаняк е, защото предната нощ не я бе поканил да влезе в дома му. Вместо това прехапа устни и мълчаливо го изтърпя. Да приема заповеди от този човек не бе нещо, което смяташе да понася още дълго.
Гледаха Си Ен Ен от масата си. За самолета все още нямаше нищо конкретно, но Съединените щати съсредоточаваха усилията си по издирването в планинските райони на хиляда и четиристотин километра от Пърт, Западна Австралия. Историята за потъналия самолет, открит в Бенгалския залив след препрограмиране на спътник за търсене на полезни изкопаеми, просто бе изчезнала. Сега най-предъвкваната новина бе вчерашната за специалистите в Инмарсат, международната компания за сателитни услуги, които използвали доплеровия ефект, за да проследят серия пингове от изгубения самолет, за който последно се знаеше, че бил на път на юг, към Антарктида. Нолан познаваше няколко криптоаналитици от МИ6, които работеха под прикритието на Инмарсат. Усещаше опит за отклоняване на вниманието.
— Всички ли според теб вярват на това? — внезапно я попита той.
— Не те разбрах — каза Мили.
— Виж новините. Сякаш съзнателно игнорират улики и съобщават само каквото им се нареди.