— Мислим еднакво, нали?
Той я прегърна и тя му отговори със същото.
Отговорният оперативен сътрудник Филмор започваше да се изнервя. ФБР вече знаеха, че Нолан и Макгърти са в сив „Шевролет Силверадо“, модел 2012-а. Регистрационната табела бе разпространена в рамките на щата, а също бе изпратена и на канадските им колеги, но облачната покривка правеше сателитите безполезни. Силверадото нямаше вградена джипиес система, а двамата заподозрени бяха напълно изключили телефоните си, за да затруднят проследяването. Дори при това положение Бъртранд или приятелчето му все някога щяха да си подадат главите и тогава щяха да ги заковат. Прелиствайки досиетата им, той видя, че „малкият“ на Ноланови всъщност е мускулест младеж с дебел врат и широки рамене. Още в гимназиалния албум наглецът гледаше в камерата с изражение, което откровено предизвикваше „Само опитай“. Бърт Нолан беше командос от сингапурската армия до началото на 2013-а, като по време на службата си бе обявен за отличник измежду 120 души на своята рота и набелязан като кандидат за офицерска школа. „Добър в гората“ според бившия му командир. И то явно в такава степен, че Нолан бе тренирал в продължение на четири седмици с британските въздушнодесантни сили в джунглите на Бруней, рядка практика за наборник на задължителна военна служба в Сингапур.
Съучастникът на Нолан от Университета на Вашингтон Майкъл Макгърти беше разглезеното дете на милионер от „Майкрософт“ в допълнение на това, че беше и спаринг-партньор на Нолан в смесени бойни изкуства, съквартирант и негов най-добър приятел. Константайн не можеше да разбере как Макгърти се е забъркал в историята, освен може би, че се бе притекъл на помощ на своя приятел и събрат. Въпреки това и той беше заплашен от пет години федерален затвор за нападение при утежняващи обстоятелства срещу Уошбърн. Две лични оръжия липсваха, заради което ФБР ги бе обявило за въоръжени и опасни.
Второкурсниците направо бяха смачкали агентите. Нивото на ФБР наистина бе паднало за двайсет години на Бюрото му трябваха повече бивши военни и патрулиращи полицаи вместо аналитици и криминолози с докторски степени, които да ближат раните си по болниците.
В 9:55 на вратата се почука.
— Гостите ви пристигнаха — съобщи гласът на Балендра.
Нолан предпазливо ги пусна да влязат.
Балендра изгледа одобрително тюркоазената двойка.
— Едва ви различавам, и то само заради разликата в ръста и грозотата на Боб.
— Не забравяй да блокираш портала в 10:25. Какво открадна? — попита Нолан.
Бетоновоз. Водачът ще изсипе сместа, ще свали дистрибуторната капачка и ще вземе ключовете. По онзи наклон ще трябва да дойде танк да го изтегли. Аз ще наблюдавам вратите ви от другата страна на коридора. Снощи инсталирах нова шпионка, извъртяна към 109.
Нолан затвори вратата, окачи табели „Не безпокойте“ на своята врата и на тази на Кайли и сграбчи пазарната чанта с хирургическия екип за Уотърман. Носеше само своите телефони, книга с меки корици и пари, натъпкани в джобовете на карго панталоните, които бе обул под аквамаринените хирургически. Всичко бе обвито в пластмасово фолио. Очакваше ги мокро пътуване. Слязоха долу, където ги чакаха три мутри и видимо нервният Марк Уотърман.
Нолан чакаше Компанията да щракне капана си, но не се случи нищо. „Дяволите да ме вземат“, помисли си той. Поздрави Марк, прегърна го набързо и му прошепна: „Радвам се да те видя“. Марк му отговори по подобен начин, но и двамата бяха напрегнати.
Нолан огледа оценяващо водача: сиви трикотажни панталони, неподходящи за тропиците, бяла риза с дълъг ръкав и петна от пот под мишниците, червена вратовръзка. Изобщо не изглеждаше като онзи Чумаков, когото си бе представял. Този бе с бледо лице, белязано с пъпки от акне, рунтави вежди и по-скоро към 50-те, отколкото към 40-те. Другите две мутри изглеждаха като извадени от кастинг на филм за КГБ: тъмни панталони от синтетична материя, бели ризи с къс ръкав, разкопчани едно копче по-надолу от етикета, масивни златни ланци, увиснали върху космати гърди, здрави мускулести ръце. И двамата бяха малко над 40-те и следователно всеки бе предостатъчен противник във физически сблъсък с него или Уотърман.
Нолан се обърна към водача:
— Да пием кафе и да поръчаме закуска. Размяната ще стане след трийсет минути, а обслужването тук е адски бавно.
— Размяната ще стане незабавно — натърти Чумаков.
Гласът му прозвуча малко странно, но Нолан не искаше да се разсейва.
— Опасявам се, че това е невъзможно. Информацията, която искаш, не е тук, но е на път за тук. Няма да напускам полезрението ти, докато не я получиш в ръцете си. Така че защо не се отпуснем и не хапнем по нещо?