— Ще се обадя по сатфона на Уолам и ще извикам хеликоптера, ако още не е излетял за насам. Както гледам, ще трябва да направи два курса, така че ще сме на плажа към два следобед. Ако можеш да скалъпиш два сандвича от нещата в хладилната чанта, това ще ни спести време, когато се доберем до рибарския лагер. Обзалагам се, че и ти като мен си нетърпелив да разбереш какво ще ни каже ученият за иранската атомна програма. Аз имам няколко белязани на картата места, които бих искал той да потвърди. Ще ти бъда благодарен, ако не отрежеш и двата му показалеца веднага с пристигането ни. — Попи потта по веждите си с кърпичка и седна.
Джонсън бе изненадващо гладен след обилната закуска, но главата му още се въртеше от вчерашните бири. Надигна се с мъка, за да види какво все пак има в хладилните кутии, натрупани пред него. Беше готов да убие човек за свестен сандвич с кашкавал и шунка.
В 09:45 двамата командоси от флота напуснаха постовете си край „Рокетс Клуб“ и изтичаха по тесния път, свързващ Гале Роуд с плажа, на само сто метра след строежа на съседния хотел. Там намериха осемместната надуваема лодка, която командирът им бе осигурил предната нощ. В момента той придържаше лодката до брега и чакаше като часови между две купчини камъни. Тримата бързо монтираха извънбордовия мотор на „Хонда“ с мощност 75 конски сили. Под брезента на брега имаше бинокъл, радиостанция, шест спасителни жилетки и аптечка за първа помощ. Арсеналът бе два 9-милиметрови пистолета и два картечни пистолета „Хеклер и Кох МР5А3“ с резервни пълнители.
На двамата бе казано да се подготвят за престрелка с леко оръжие и може би за ранени пасажери. Ако обаче всичко минеше по плана, щяха да покарат водно такси за десет хиляди долара, без да изстрелят дори един куршум.
Двамата излязоха на километър в морето и зачакаха появата на отиващия на север влак. Когато го видяха, командосът на руля завъртя лодката към брега и обърна посоката, използвайки влака, за да ги прикрива от погледи от сушата.
Един деветнайсетгодишен морски пехотинец огледа морето през бинокъл от последния стаж на американското посолство. Преди час офицерът за свръзка бе уведомил дежурния по охрана сержант, че тази сутрин шриланкийският флот ще проведе малка тренировка. Щяло да има симулирано извеждане през плажа и надуваема лодка щяла да премине на триста метра от брега покрай защитната стена на посолството. Евентуалните изстрели щели да бъдат с халосни. Пехотинецът реши, че това учение ще е много по-интересно от скуката да си вадиш очите, следейки за евентуални мехурчета по повърхността от водолази камикадзе на Ал Кайда.
Водачът забави лодката, за да се движи със скоростта на влака. Вятърът се засили и набръчка водата пред носа — създаваше малки дъги, продължаващи по секунда. Спътникът му намираше тази игра на преливащите цветове за захласваща. Сети се за предната сутрин и осъзна, че е доволен, че уменията му да убива безшумно още не са закърнели след годините на мир, последвали унищожението на тамилските тигри. Да си командос от флота беше забавно само когато има мъничко опасност.
Макгърти прояви здравия разум да се държи далече от междущатската магистрала; използва Нолан да го преведе през плетеницата селски пътища с помощта на някаква стара карта и ръчен джипиес. Вяха видели само няколко коли и скоро щяха да се изправят пред предизвикателството да прекосят река Колумбия, за да влязат в Орегон.
— Я ми напомни пак… как заслужи прякора Голямата патка?
— Бях в гимназията. Играех защитник и бях в Кей Еф Си след мача в петък вечер. Бях страшно гладен и си поръчах шест парчета само за мен. Седнах и започнах, докато съотборниците ми ядяха само по три. Когато свърших, още бях гладен. Момчетата почнаха да ме подмятат, че съм бил ненаситен, но аз бях по-едър от всички още тогава — сигурно над сто и пет килограма и заявих, че пилешките порции на Кей Еф Си са много малки. Казах, че трябва да сервират нещо по-голямо, от рода на патица. Няколко момичета от училище на съседната маса нещо флиртуваха. Едно от тях се обади: „О, Майкъл иска голяма патка“. И естествено оттогава станах Голямата патка.
— Тъп прякор, но поне е различен. Случи ли се нещо интересно онази вечер? Малко екшън…?
— Ами. Те само се закачаха. Цял час си изгубихме с тях и накрая ни разкараха.
— Кофти, но аз имам идея. Да се отклоним през Апълтън.
— Апълтън?
— Помниш ли втория семестър на приятелката ми миналата година, онази по-голямата от мен, Джени? Тя се дипломира и се върна в Апълтън, за да се включи в семейния бизнес. Предполагам, че все още ме обича достатъчно, за да ни заеме кола, с която да пресечем Колумбия при Далес.