— Можеш ли да идентифицираш жертвите? Боб Нолан? Марк Уотърман? Азиатци?
— В момента стоя до подпорната стена, която защитава територията на хотела от морето. Първото тяло е със синьо-зелено хирургическо горнище и панталони, а лицето липсва заедно с половината глава. Мога само да кажа, че е бял мъж с къса кестенява коса. Вероятно е застрелян с едрокалибрен снайперски куршум. Останалите трима са облечени като бизнесмени. Първият е мъж по бяла риза, прострелян е в тила. Това несъмнено е работа на професионалист. Другите два трупа са обезобразени и лежат до стената. Изглежда, са поразени от граната… Ако се съди по дрехите им, са мъже.
— Значи не знаеш дали Нолан и Уотърман са живи?
— Не знам.
— Сега се налага да се изцапаш. Нолан е имал в себе си флашка, SD карта или външен твърд диск с копие на файловете на Уотърман, изнесени от АНС. Трябва да си върнем тези файлове. Може да са във всяка от жертвите, освен местните и командоса. Ако имаш време, изпрати ми снимка на останалото от лицето на мъжа с хирургическите дрехи.
Това беше ново за Алан. Не му допадаше да бърка до лакти в кървава пихтия, за да мародерства мъртвец, докато релсите са покрити с ранени цивилни, а полицията е на път. Грамаден мъж с артритни промени в походката се прехвърляше в същия момент през стената.
— Момент, началник. Откъм „Рокетс Клуб“ идва друг човек. Огромен е, бял, изглежда източноевропеец. По дяволите, въоръжен е!
И Алан прекъсна.
Дойл нямаше време да обработи последната информация, защото телефонът ѝ иззвъня.
Хората от Компанията на строежа стояха пред двама мъртви азиатци, несъмнено застреляни откъм намиращия се по-долу „Рокетс Клуб“. На мъжа с пушката му било отнесено гърлото, а наводчикът бил улучен отляво и имал ужасна изходна рана отдясно в гръдния кош. Какво искала Дойл да правят с тях?
— Изчезвайте и не оставяйте нищо, което може да издаде, че сте били там. Не вземайте нищо! Считайте, че ще ви претърсят или арестуват в момента на излизането. Версията ви е, че сте били там да търсите снайперисти, не сте видели нищо и не сте направили нищо.
49. Надпревара със смъртта
Петък, 14 март: Коломбо, Айнме
Лодката стигна до брега и Кайли и Нолан слязоха. Ръката на Нолан бе безжизнена и Кайли съблече хирургическата му риза. Цивилните им дрехи бяха подгизнали, но дори така нямаше да се открояват толкова, колкото в тюркоазеното облекло. Лявата предмишница на Нолан кървеше без признаци на спиране, а предницата на ризата му изглеждаше сякаш се бе спускал по корем по чакълест път. Все пак можеше да диша и на устата му не избиваше кървава пяна, така че не можеше да става дума за пробит бял дроб. Слухът му се бе възвърнал, но лавата го болеше жестоко. Общо взето смяташе, че е късметлия да е на крака и да се нуждае само от амбулаторна намеса.
Нолан подаде на командоса опакована във фолио пачка банкноти.
— Ето, това е доплащането. Много съжалявам за приятеля ти. Той загина, опитвайки се да ни спаси. Моля те, предай дяла му на семейството му.
Командосът го изгледа с железен поглед.
— Кой го застреля?
Нолан нямаше време за рационална оценка на вариантите, но не бяха руснаците. Изглеждаше вероятно да са китайците, но моментът изискваше въображение.
— Почти е сигурно, че приятелят ти е убит от американците — каза той и стисна ръката на младия мъж. — Искаш ли да помогнеш да отмъстим за смъртта му? Знам как, но трябва да дойдеш с нас.
— Да вървим.
Шофьорът на Балендра ги чакаше в колата на шефа си.
— Само тримата ли сте, сър? — учтиво попита той, игнорирайки раните на Нолан.
— Да. Ще се нуждаем от само двама двойници.
Шофьорът набра номер и заговори на синхалски. В мига, в който джипът се изнесе от района на плажа, колата се вмъкна в подземен паркинг, както бе предварително уговорено. Нолан, командосът и Кайли скочиха в чакащо ги „Ауди А6“. Мъж и жена, облечени в мокри хирургически дрехи, идентични е онези, кои то току-що бяха съблекли, заеха местата им в джипа. Други двама се изправиха до тях и започнаха да събличат собствените си подгизнали дрехи, преди да се загубят в тълпата пешеходци по Гале Роуд. Двойниците бяха готови да тръгнат за международното летище.
На раздяла Нолан каза:
— Карай бързо, но не прекалено. Когато те спрат, не се съпротивлявай. И благодаря.
Новият им шофьор беше бъбривец от класа. Дали се дължеше на метадонова пристрастеност, на високо съдържание на захарта или мозъчно поражение не бе ясно, но той просто не можеше да спре да говори. Беше анорексично слаб и имаше дивия поглед на мисионер от Джоунстаун, подсилван от маниакална усмивка. Шофираше както говореше: бързо и безотговорно.