Пръстите на Познър трепереха, докато въртеше в тях запалката „Зипо“, която имаше от времето си на млад адвокат към „Програма Феникс“.
Лавин се сбогува и изключи високоговорителя.
— Ще подготвя заповедите. Приличаш на човек, който умира за едно питие.
— Едно? По-скоро няколко. Вече виждам 18-годишното „Ямазаки“ в чашата — призна си Познър.
След освобождаването ѝ предния ден от сингапурската полиция Хуанила бе работила непрекъснато, за да върне семейния дом към състояние, годно за живеене. Завръщането на мадам бе на минорна нотка, след като тя бе огледала пораженията и бе задала неудобни въпроси. Хуанила знаеше, че не е в неин интерес да защитава господина. Мадам имаше вграден детектор на лъжата и беше определено по-страшната от двамата съпрузи.
Мей Линг не си бе идвала от Коледната ваканция преди два месеца. Стаята ѝ бе в добро състояние, понеже бе претърсвана на фенерче. Взе си душ, докато майка ѝ свеждаше на домашната помощница задачи, достойни за цяла седмица. Интернет все още имаше, така че Мей Линг включи компютъра на площадката на втория етаж и видя, че баща ѝ е използвал тъпата поща в Safe-mail, за да каже, че не може да помогне. За щастие на майка ѝ и нея, баща ѝ все пак бе успял да постигне освобождаването им.
Майка ѝ се качи бавно по стълбите, по бузите ѝ се стичаха сълзи.
— Какво не е наред, мамо? — Мей Линг стана и я прегърна.
Гласът на майка ѝ трепереше:
— Не е наред прелюбодействащият ти баща. Развеждам се с него.
— Крайно време беше, мамо. Крайно време.
52. Дипломатическа безнаказаност
Петък, 14 март: Техеран, Пекин, Токио, Сингапур, бордът на „Гълфстрийм 550“ N168TT след излитане от ВВБ „Ратмалана“ в Шри Ланка
Великият аятолах Хаменей не беше свикнал да чува лоши новини. Гилани бе оставен на слушалката в продължение на над час, докато Върховният лидер завърши срещата си във Федерална сграда №9 в Техеран.
— Да, полковник, какво има? — попита той, след като влезе във вестибюла и взе подадената му слушалка. Подредената отвън свита на Великия аятолах чакаше на почтително разстояние и хората пращаха по телефоните си есемеси и имейли.
— Ваше превъзходителство, операция „Менандър“ ще има само частичен успех. Противниците ни са ослепени, но това ще продължи само още два-три часа. Следователно няма да има време да се реализира целият план.
— Ракетата няма да е готова за изстрелване поне още три часа. Некадърниците са подали захранването неправилно. В момента изпращаме по въздух допълнително оборудване в Алборз. Понякога си мисля, че армията ни е на заплата при ционистите. Значи казвате, че няма да можем да обезглавим еврейската заплаха днес?
— Да, не и без да поемем недопустим риск от откриване, провал и най-вероятно тежък ответен удар от Израел, който почти сигурно ще включва използване на ядрено оръжие.
— Като знам колко страхливи са нашите генерали да ми го кажат в очите, приемам това като потвърждение на думите ви. Ще отложим отмъщението за друг път. Вие ще ми насрочите дата за следваща атака. А тя ще се развие по план и трайно ще ослепи шпионските агенции на Големия Сатана. Тогава ще разгромим окончателно Израел.
— Да, сър. Можем да го направим, сър. Ъ-ъ, сър… един друг въпрос?
— Да, да. Говори, човече, да не би дяволът да е вързал езика ти?
— Вчера получих заповед да проследя за екзекутирането и изчезването без следа на екипа програмисти на НОА, които работиха върху „Менандър“. Все още ли желаете да бъде направено?
— Разбира се. Не искам да разочаровам нашите приятели в Китай. Никой не бива да остане жив и се погрижете да скриете нашите програмисти, след като ги замените със същия брой приличащи на тях хора. В крайна сметка сделката си е сделка.
— Да, сър. Благодаря ви, сър. Довиждане и иншалла — каза Гилани, но Великият аятолах вече беше затворил, на път за следващото заседание.