— А откъде да съм сигурен, че някога не си разнасял порно по домовете?
— А как така аз никога не съм знаел, че баща ти е шпионин?
— Окей, изяснихме се. Значи утре ще се гримираме яко и ще си поръчаме новите документи. Взех десет хиляди от вилата, така че няма да сме без пари.
— Аз пък взех пет хилки от стаята ни, преди да тръгна да те взема, така че съм добре. Ти обаче ще стоиш в колата, понеже ризата ти е скъсана и с петна от засъхнала кръв. Аз ще платя за стая и ще се върна след пет минути. Отпусни се.
— Да… И мисля да хапна последното бурито, което иначе ще омекне и ще стане на парцал.
— Голям женчо си, Нолан.
— Да бе, иди го кажи на онези тъпаци в парка.
Председателят Гао крачеше напред-назад в малкия кабинет до оперативния център в щабквартирата на НОА в Пекин. Началник-щабът генерал Яо Чанминг влезе, без да почука: знаеше, че председателят го очаква.
Американският посланик не е лъгал. Тактическа група от девет бойни кораба, предвождани от „Джордж Вашингтон“, е била на път от Окинава на север към пристанището им на домуване Йокосука. Групата е обърнала и сега са на петстотин километра от Диаую. След осем часа ще са в оптимален обсег на нашите ПКБР, макар че при новия увеличен обсег на теория можем да ги ударим и след два часа. Американските сателити няма да останат слепи за осем часа, в резултат на което вероятността да нанесем поразяващ удар не е идеалната. Така че ако искаме да сме сигурни, че ще можем да ударим след дългия интервал, трябва да заредим ракетите сега и да ги имаме на разположение на вашите заповеди.
— Действайте. Искам ракетите да са готови за изстрелване по моя заповед.
— Слушам.
— Генерале, когато ракетите ни потопят „Джордж Вашингтон“, това ще сложи край на сто седемдесет и две години унижения от западните империалисти. Дори един век след днешния ден учениците ще знаят името ви.
— Да, другарю председател. Благодаря, другарю председател.
Беше време да се погрижат за несправедливостите, започвайки с Нанкинския договор, сложил край на Първата опиумна война през 1842. „Вероятно ще ми вдигнат статуя в Забранения град мислеше си Яо, докато се връщаше в оперативния център. — Леле!“
Нолан си спомни отговора на Юлий Цезар през 49 г. преди новата ера, когато Римския сенат му заповядал да спре армията си и да се върне сам в Рим, за да бъде решен въпросът за по-нататъшната му съдба. „Жребият е хвърлен. Пресякох Рубикон“. Беше ли Нолан подпечатал съдбата им с настояването си да кацнат на платото Мичъл, вместо да се върнат в безопасния Сингапур? Каква е ползата да любопитстваш — дори ако си бил прав, — ако умреш и проникновенията ти умрат заедно с теб?
На тази отрезвяваща нота през последните два часа бе обосновавал предположенията си, надявайки се поне един от пилотите да оцелее, за да ги предаде… всъщност на кого точно трябваше да ги предаде? На кого му пукаше какво мисли Боб Нолан за МН370? Хекър. Сам Хекър и Травис Райдър бяха единствените, на които им пукаше. Определено не Мили, където и да бе тя сега. Бърнс — в никакъв случай. Константайн беше странен и се бе държал все по-враждебно с него. Мелиса Шук? Тя мразеше не само него, но и всичко, на което той държеше. Франк Каултър? Каултър беше ключът за разкриване на заговора… по един или друг начин.
ЦРУ бе убедено, че той притежава копие на файловете, изнесени от Уотърман от АПС, които той наистина бе взел от Хаваи миналия май. Нолан успокои бясно препускащите си мисли, забрави за малко за болката и опита да се съсредоточи.
„Марк е мъртъв. Когато е пристигнал в Москва, той вече не е разполагал с копие и не е имало как да каже на някого, че е оставил за мен опакована в пластмасов плик флашка, скрита в бутилка бира в хладилника в дома си в Оаху.
По настояване на Кайли в Шри Ланка аз унищожих двете копия на файловете от АНС.
Версията, залепена към топката за крикет, или е била унищожена от гранатата, или е останала загубена на плажа. Дори да е намерена, тя е китайски фалшификат. Няма връзка с мен.
Следователно нищо не ме свързва с файловете на Уотърман… освен онова, което казах на Мили… но аз мога да го обясня… и, ПО ДЯВОЛИТЕ!“
Нолан започна да разтрива слепоочията си. „Има копие, което залепих в бутилката за вода, която оставих в раницата при Линда Леонг. Този недокосван оригинал щеше да е прощалният ми дар за Уотърман и пенсионна подсигуровка за мен. Марк или аз можехме да разпродадем файловете на парче през следващите десет години. Тази microSD карта сега е убийствена улика. Трябва да се погрижа да бъде унищожена. Но как, как…?