Един от пазачите му тръгна за някъде и не се върна. Нолан стоеше и чакаше, минутите се изнизваха и моментът, когато щяха да го предадат на много по-лоши от тях, наближаваше. Г-н Жаба най-вероятно не искаше да е наблизо, ако Нолан вдигнеше скандал, когато убийците на Телър дойдеха да го откарат. Вторият пазач чаткаше по телефона си с настървението на кандидат за Книгата на рекордите на Гинес.
Беше 17:45. Нолан разполагаше с петнайсет минути, за да вземе полета на „Мианмар“, защото в противен случай можеше да му се наложи да чака петнайсет години. Докосна униформения по рамото.
— Ей… Пикае ми се.
Униформеният го изгледа тъпо. Нолан повтори искането си и за по-ясно се хвана за чатала. Пазачът го озари с ухилване, предназначено за смахнатите чужденци, и се върна към писането на есемеси. Нолан нямаше какво да губи, затова заобиколи зад празното гише и почука няколко пъти по дървената преграда с крак, за да привлече вниманието му. Когато той отново го погледна, Нолан си свали ципа и понечи да го извади.
— Не, не! — извика пазачът и размаха ръце.
Нолан повтори искането си, докато вдигаше ципа — трябваше да отиде по нужда сега.
— Окей — примирено каза пазачът, вдигна от пода сака и чантата с лаптопа и направи знак на Нолан да го последва.
Зея напусна опашката на чакащите за виза и се насочи под ъгъл към тях. На Нолан му идеше да изкрещи от радост. Двамата с пазача влязоха в мъжката тоалетна и я намериха празна. Секунди по-късно Зея влезе и повали пазача с няколко удара в корема и по главата.
— Веднага се преоблечи! Внимавай… В тоалетните има камери! Нямаме време!
Подпрял вратата с гръб, Нолан започна да се преоблича, като разкъса дрехите си и после облече риза с дълги ръкави, къси панталони и шапка с дълга козирка. Зея извлече изпадналия в безсъзнание пазач в една празна кабина, хвърли сака върху него, заключи кабинката отвътре и прескочи стената, за да се измъкне. Сграбчи компютърната чанта на Нолан и каза:
— В понеделник ще я пратя в Сингапур. Имаш ли друг паспорт и бордна карта?
— Да.
— Върви с мен тогава. Ще опитаме да те качим на борда.
Излязоха в залата за пристигащи, където не се бе променило нищо. Ходенето, без да тича влудяваше Нолан. Минаха покрай гишето, където бе изиграл етюда си, извървяха още десетина метра и минаха през оставена отключена врата. От двете страни на тесния ярко осветен коридор без прозорци имаше врати на имиграционната служба. Най-дългата разходка в живота му от двайсетина метра завърши пред поредната сива врата е напречна дръжка за отваряне с натискане надолу. Зея го изведе във влажния здрач и пропития с авиационно гориво въздух полепна по кожата им. Зея зави надясно и затича покрай сградата, от която бяха излезли. Нолан го следваше по петите.
Неспособен да тича толкова бързо и да говори, Нолан все пак успя да изпъхти:
— Травис успя ли да залови Телър?
Очакваше да чуе „Да“.
След шейсетина метра Зея спря да тича, започна да ходи нормално и едва тогава му отговори, без да обръща глава:
— Безследно изчезнал.
Завиха пак надясно и минаха през двукрила стъклена врата с голям надпис: 5. От все още задъхания Нолан се стичаше пот. Изход 5 бе за извеждане до автобус. В помещението все още нямаше никого, така че минаха през отключената стъклена врата. Нолан очакваше да завият аларми, но не последва нищо такова. Над двайсет и петте празни седалки цареше полумрак, климатикът едва се усещаше и миришеше на мухъл. Зея мина през изхода и тръгна нагоре по вътрешно стълбище, вземайки стъпалата през едно, а подметките на Нолан чаткаха зад него. Озоваха се в същата зона за заминаване, откъдето преди по-малко от половин час бяха извели Нолан насила. Сега пасажерите на „Тайгър Еъруейс“ за полета в седем бяха заели всички налични седалки.
— Късмет — пожела му Зея и без да чака, се отдалечи. Нолан нямаше никаква представа как смята да се измъкне от летището.
Нолан забеляза изход три, където двама в униформите на „Мианмар Еър“ бавно се отдалечаваха. Затича се към тях, хванал паспорта и бордната си карта, догони ги и попита задъхано:
— Излетя ли самолетът?
— Не, сър, но вратата вече се затваря. Тичайте!
Той спринтира към ръкава и извика:
— Чакайте! Чакайте…! — И видя вратата да се затваря. Служителката на изхода обаче видя, че става дума за бял и следователно безвреден човек, и каза нещо на техника до себе си. Голямата врата започна да се отваря. Нолан финишира, качи се на борда и показа бордната си карта и канадския си паспорт на дребничката стюардеса. Тя им хвърли бърз поглед, кимна му и решително затвори тежката врата зад него.