Тя извади банкнотата от джоба си и я размаха. В същия момент видя преследвача си, който тичаше през улицата. Клио бутна в процепа банкнотата и извика:
— Мърдай!
И таксито изфуча.
— Мини през Парк — нареди му тя, като се завъртя, за да може да наблюдава задното стъкло. — Карай към Петдесет и първа и оттам към Пето. Да, страхотно — ухили се тя и махна на мъжа, който се втурна след таксито. — Вече е побеснял от ярост.
Все още гледаше назад, когато стигнаха до „Медисън“. Завиха надясно по Парк Авеню и тя се отпусна на седалката.
— Петдесет и първа и Пето — повтори тя спокойно. — Остави ме на източния ъгъл.
— Страхотно возене, госпожице. Само няколко пресечки.
— Получавам онова, за което си плащам.
Тя изскочи на ъгъла и грабна ръката на Гидиън.
— Закъсня — започна той, но Клио вече тичаше.
— Какво става?
— Ще се повозим на метрото, готин. Не си видял Ню Йорк, докато не се качиш на влака.
Около Рокфелер Сентър се бяха струпали безброй туристи. Още по-добре — осигуряваха им чудесно прикритие. Клио се втурна надолу по стълбите към спирката на метрото.
— Аз черпя — каза тя и зарови в чантата си за дребни.
Когато най-после стъпиха на перона, тя си пое дъх.
— Ще слезем на площад „Вашингтон“. Ще пообиколим Вилидж. Ще те разведа по всички интересни места и ще обядваме някъде.
— Защо?
— Защото човек трябва да яде.
— Защо тичаме като луди към метрото, за да се метнем на влак към някакво си село1?
— Става дума за Гринич Вилидж, глупчо. А ще се повозим с метрото, за да съм сигурна, че съм се отървала от сянката. Зяпах в една витрина на Пето Авеню, когато забелязах един от приятелите ни от Прага.
Гидиън я стисна за ръката. Грохотът на наближаващия влак разтърси въздуха.
— Сигурна ли си? — извика Гидиън.
— Абсолютно. Има лице като тава. Плоско, кръгло и лъскаво. Отървах се от него, но може да се върти наоколо, затова по-добре да не рискуваме.
Клио влезе във влака и се просна на една от седалките. Потупа мястото до себе си и се ухили.
— Хей, нови реклами!
Тя кръстоса крака и посочи към реклама на испански за лекарство за кашлица.
— Ще мога да си поприпомня испанския.
— Какво си направила, Клио?
— Какво имаш предвид? Току-що ти казах. Представи си само! Онзи задник си мислеше, че може да ме проследи в собствения ми град.
— И той съвсем случайно вървеше по същата улица по същото време като теб? Не мисля така.
— Всъщност, Пето е авеню, а не улица и…
Той стисна ръката й.
— Какво си направила? Къде е Мики?
— Ей, приятел, я се успокой. Свършихме малко работа, поразходихме се малко. Това е свободна страна. Реших да позяпам по витрините на път за срещата с теб, а Мики се прибра да подремне. Той не е свикнал да става рано, а ти го събуди призори.
— Как е знаел къде да те намери?
— Слушай…
— Каза, че си се отървала от него. Само от единия? Ами другия?
Гидиън успя да скапе доброто й настроение.
— Откъде, по дяволите, да знам? Да не са сиамски близнаци?
— Колко време след като се разделихте с Мики го видя?
— Господи, няколко минути. Една-две пресечки. Какво толкова…
Клио замълча стреснато, когато се усети.
— Мислиш, че другият е тръгнал след Мики? Това е лудост. Той не участва в това.
Но тя осъзна, че бе направила Мики съучастник в историята и ръката, която Гидиън беше хванал, затрепери.
— Добре де, може да са решили да проследят и него. Ще слезем на следващата спирка и ще му звънна на мобифона, за да го предупредя. Той ще се отърве от опашката лесно, също като мен. Даже ще се изкефи.
Но ръцете й бяха ледени, когато излязоха на Тридесет и четвърта улица и най-после намериха телефон. Тя набра номера с разтреперани пръсти.
— Изкара ми акъла — промърмори тя. — Почакай само да кажа на Мики. Ще се побърка от смях. Отговори, по дяволите! Вдигни телефона.
След две позвънявания се обади записаният жизнерадостен глас на Мики.
— Зает съм, скъпи. Надявам се с нещо хубаво като правенето на любов. Остави съобщение и Мики ще ти звънне.
После се чу прочутата му целувка.
— Изключил си е телефона — каза Клио, като си пое дъх, за да се успокои. — Прибрал се е у дома и си е легнал, затова е изключил телефона.
— Пробвай домашния му телефон.
— Ще го събудя, а той мрази да го вдигаш от сън — каза Клио, но набра номера.
Телефонът звънна четири пъти. Клио се подготви да чуе поредния запис, но Мики отговори. В мига, когато чу гласа му, тя разбра, че приятелят й си има големи неприятности.
— Мики…
— Не се връщай тук, Клио! — извика той, после се чу вик, трясък и отново името й. — Бягай!