Небето беше ясно и обсипано със звезди. Опитвах се да намеря съзвездията, които Анабет ми беше показала — Стрелец, Херкулес, Северна корона, — когато изведнъж до мен се разнесе глас:
— Красиви са, нали?
Едва не се задавих с колата.
До мен стоеше мъж с шорти и тениска с лого на нюйоркския маратон. Беше слаб и стегнат, с посребрена коса и лукава усмивка. Изглеждаше ми познат, но не можех да се сетя откъде.
Първата ми мисъл беше, че сигурно е излязъл да потича през нощта и някак е минал през границите на лагера. Което би трябвало да е невъзможно. Границата около лагера не пропускаше простосмъртни. Вероятно беше успял да се промъкне заради чезнещата сила на елата на Талия. Но все пак да е излязъл да тича посред нощ? А и наоколо имаше само поля и гори. Откъде се беше взел тук?
— Може ли да поседна при теб? — попита той. — Не помня откога не съм подвивал крак.
Да, знам — непознат посред нощ. Здравият разум нашепваше веднага да побягна и да се развикам за помощ. Но той беше толкова спокоен, че някак си изобщо не ме беше страх.
— Разбира се — рекох.
Той се усмихна.
— Гостоприемството ти заслужава похвала. О, и кока-кола! Може ли?
Седна до мен на одеялото, отвори си една кутийка и отпи.
— Ааа, добре ми дойде. Спокойствие и тишина…
От джоба му се разнесе тихо жужене.
Мъжът въздъхна. Извади мобилен телефон и аз зяпнах смаяно — целият апарат излъчваше нежна синкава светлина. По антенката се гърчеха две зелени змийчета, големи колкото червеи.
Непознатият като че ли изобщо не ги забелязваше. Погледна екрана и изруга.
— Извинявай, трябва да вдигна. Само секунда… — Натисна копчето. — Ало?
Заслуша какво му говореха. Миниатюрните змии се плъзгаха нагоре-надолу по антената до ухото му.
— Ясно — рече накрая той. — Да, знам. Изобщо не ме интересува, че е прикован към скала и орли кълват дроба му. След като не знае номера на пратката, няма как да проверим къде се намира… Дар за човечеството, страхотно… Имаш ли представа колко подобни пратки разнасяме? Добре, както и да е. Прехвърли го на Ерис от отдела за обслужване на клиенти. Трябва да затварям.
Натисна копчето и връзката прекъсна.
— Извинявай. Услугите за експресни доставки са в невероятен възход. Та за какво говорехме преди малко…
— По телефона ви има змии.
— Какво? А, те не хапят. Джордж, Марта, кажете здрасти.
— Казваме — прозвуча в главата ми дрезгав мъжки глас.
— Стига си се надувал — обади се женски глас.
— Защо? — попита Джордж. — Аз върша всичката работа.
— Престанете! — Мъжът прибра телефона в джоба си. — Та, докъде бяхме стигнали? А, да. Тишината и спокойствието.
Кръстоса крака и се взря в звездите.
— Откога не съм си почивал истински… Откакто се появи телеграфът, все бързам, бързам, бързам… Кое е любимото ти съзвездие, Пърси?
Мислите ми все още бяха при малките зелени змийчета, но отвърнах:
— Херкулес.
— Защо?
— Защото… Ами защото той не е имал никакъв късмет. В това отношение е бил по-зле и от мен. Така в сравнение с него се чувствам по-добре.
Мъжът се усмихна.
— А не защото е бил силен, известен и така нататък?
— Не, не.
— Ти си интересен младеж. И сега какво?
Веднага разбрах за какво ме питаше — какво възнамерявах да правя за руното.
Но преди да отговоря, от джоба се разнесе приглушеният глас на змията Марта.
— Деметра на втора линия.
— В момента съм зает — отвърна непознатият. — Кажи й да остави съобщение.
— Ще се обиди. Предишния път, когато не й вдигна, всички цветя в отдела за доставка увехнаха.
— Кажи й, че имам среща! — Мъжът въздъхна. — Извинявай, Пърси. Та, какво казваше?
— Ъъъ… Кой точно сте вие?
— Умно момче като теб трябва отдавна да се е досетило.
— Покажи му! — замоли се Марта. — Откога не съм била с истинските си размери!
— Не я слушай — обади се Джордж. — Само иска да се изфука!
Мъжът отново извади телефона си.
— Оригиналната форма, моля.
Телефонът заискря в ослепително синьо и започна да нараства, докато се превърна в еднометров дървен жезъл с криле на гълъб на върха. Джордж и Марта, истински змии в реални размери, се преплитаха в средата. Това беше кадуцей, символът на Номер 11.