— Ммм! — Циклопът оголи пожълтелите си зъби. — Направо ми иде да те изям!
— О, толкова си сладък!
— Край на отлагането!
— Но скъпи, още не съм свършила!
— Утре!
— Не, не, поне още десет дни.
— Пет!
— Добре. Седем, щом настояваш толкова.
— Седем? Това е по-малко от пет, нали?
— Естествено. Разбира се.
Чудовището изръмжа, явно не беше доволно от уговорката, но остави Гроувър да продължи с тъкането и излезе, като намести обратно камъка на входа.
Гроувър затвори очи и разтреперано си пое дъх.
— Побързай, Пърси — прошепна той. — Моля те, моля те, моля те!
Събудих се от звука на корабна сирена. От високоговорителите на стената прозвуча мъжки глас с австралийски акцент, който с необяснимо задоволство занарежда:
— Добро утро, уважаеми пътници! През целия ден ще бъдем в открито море. Времето е прекрасно за мамбо парти край басейна! Не забравяйте и за играта на бинго с джакпот от един милион долара в салон „Морски дракон“ в един часа! А за нашите специални гости сме приготвили приятна изненада — пребиване с маркуч на палубата!
Изправих се рязко.
— Какво?!
Тайсън премлясна сънливо. Лежеше по корем на койката, краката му стърчаха навън и почти опираха в прага на банята.
— Какво казаха? Поливане с маркуч?
Надявах се да е прав, но в този момент на вратата за съседната каюта се почука. Анабет подаде глава, рошава като кокошка.
— Пребиване ли чух?
Облякохме се бързо и излязохме навън. За наша изненада, беше пълно с хора. Десетина пенсионери се отправяха към столовата за закуска. Баща и две деца отиваха към басейна да поплуват. Моряци в колосани бели униформи се разхождаха по палубата и учтиво поздравяваха пътниците.
Никой не ни попита кои сме и какво правим тук. Никой не ни обърна внимание. Но въпреки това нещо не беше както трябва.
Едно семейство мина покрай нас и бащата тъкмо говореше на децата:
— Сега сме на ваканционно пътуване с кораб. И се забавляваме.
— Да — отвърнаха трите момчета в един глас, но с безизразни лица. — Страхотно е. Ще плуваме в басейна.
— Добро утро — поздрави ни един стюард с мътен поглед. — На борда на „Принцеса Андромеда“ всички се забавляваме. Желая ви приятен ден.
Той се дръпна настрани.
— Пърси, това е адски странно — прошепна Анабет. — Все едно всички са в някакъв транс.
В този момент завихме и се озовахме пред първото чудовище — хрътка от подземното царство. Черният мастиф се беше изправил с предните си лапи на бара и беше заровил муцуна в чиния с бъркани яйца. Сигурно беше още малко кутре, тъй като по принцип хрътките на Хадес бяха доста по-едри, а този беше едва колкото гризли. И въпреки това кръвта се смрази в жилите ми. Миналото лято за малко не бях загинал при сблъсък с едно от тези адски изчадия.
Но най-странното беше, че една двойка на средна възраст стоеше до мастифа и търпеливо чакаше реда си за закуска. Мъжът и жената като че ли не забелязваха нищо необичайно.
— Вече не съм гладен — измърмори Тайсън.
Преди да успея да отговоря, от коридора се разнесе съскащ змийски глас:
— Оссте сссестима дойдоха вчера.
Анабет се сепна и посочи най-близкото скривалище — женската тоалетна. Тримата се напъхахме вътре. Толкова бях изплашен, че изобщо не ми беше до срам.
Нещо или по-скоро две неща минаха по коридора покрай нас с необичайно шумолене, все едно по килима се прокарваше шкурка.
— Да — отвърна втори змийски глас. — Той ги привлича. Бърсссо сссте наберем сссила.
Двете чудовища влязоха в заведението и оттам се чу студено съскане, което вероятно беше змийски смях.
Анабет ме погледна.
— Трябва да се махнем оттук!
— Да не би аз да съм искал да влизаме в женската тоалетна?
— Имам предвид кораба, Пърси! Трябва да се махнем от кораба.
— Мирише лошо — съгласи се Тайсън. — А и кучето изяде всичките яйца. Анабет е права. Трябва да се махнем от тоалетната и от кораба.
Потреперих. Щом Анабет и Тайсън бяха на едно мнение, то определено трябваше да ги послушам.
В този миг отвън се чу друг глас, който за мен беше по-страшен от което и да било чудовище.
— … въпрос на време. Не ме предизвиквай, Агрий!
Това беше Люк! Никога нямаше да забравя гласа му.