Мъчех се да не показвам колко ме плашеше този сандък.
— Какво има в него? — попитах. — Какво толкова…
И в този миг осъзнах какво се криеше в саркофага. Температурата в каютата спадна поне с двайсет градуса.
— Да не би…
— Той се завръща — кимна Люк. — Малко по малко го изваждаме от ямата. С всеки герой, който му се закълне във вярност, се появява ново малко парче…
— Отвратително! — възкликна Анабет.
Той я изгледа мрачно.
— Майка ти се е появила от разцепения череп на Зевс. На твое място не бих се обаждал! Не след дълго ще разполагаме с достатъчно материал от господаря на титаните, за да го съградим наново. Ще му направим ново тяло, истинско чудо на ковашкото изкуство, достойно за пещите на Хефест!
— Ти си луд — поклати глава Анабет.
— Присъединете се към нас и ще получите щедра отплата. Имаме влиятелни приятели, богати покровители, за които не е проблем да ни осигурят кораби като този, както и всичко друго, от което имаме нужда. Никога повече няма да трябва майка ти да ходи на работа, Пърси. Ще можеш да й подариш нова къща. Може да имате слава, власт — каквото си поискате. Анабет може да сбъдне мечтата си и да стане архитект. Може да построи паметник, който да просъществува хиляди години — нов храм на повелителя на следващата епоха!
— Върви в Тартар! — отвърна мрачно тя.
Люк въздъхна.
— Колко жалко.
Взе някакво устройство, което приличаше на дистанционно за телевизор, и натисна червеното копче. След няколко секунди вратата на каютата се отвори и влязоха двама униформени моряци, въоръжени с палки. Гледаха със същия невиждащ поглед като останалите простосмъртни, които бяхме срещнали на кораба, но подозирах, че това не ги прави по-малко опасни.
— А, охрана — обърна се към тях Люк. — Страхувам се, че тези гратисчии са се качили нелегално на борда.
— Да, господине — отвърнаха отнесено те.
Той се извърна към Орей.
— Време е да нахраним етиопския дракон. Заведи тези идиоти долу и им покажи как се прави.
Орей се ухили глуповато.
— Хе-хе! Хе-хе!
— Чакай, аз ще отида с него — обади се Агрий. — Брат ми не става за нищо. Този циклоп…
— Не представлява заплаха — прекъсна го Люк. Хвърли притеснен поглед към саркофага и объркано премига. — Ти оставаш тук, Агрий. Трябва да обсъдим няколко важни въпроса.
— Но…
— Орей, не ме разочаровай. Остани в трюма, докато не се увериш, че драконът се е нахранил.
Орей ни подкара с копието си към коридора, а след него тръгнаха и двамата моряци.
Докато вървях по обратния път, побутван в гърба от върха на копието, си мислех за думите на Люк, че поне когато са заедно, двамата мечока са достатъчни да удържат Тайсън. Но поотделно…
Излязохме на палубата и поехме покрай завързаните спасителни лодки. Беше ми ясно, че виждахме слънцето за последен път. Прекосяхме ли палубата, щяхме да се спуснем с асансьора в трюма и това щеше да е краят.
Обърнах се и прошепнах на Тайсън:
— Сега!
Слава на боговете, той веднага ме разбра. Обърна се и така халоса Орей, че мечокът прелетя десет метра във въздуха и цопна в басейна при едно семейство зомбирани туристи.
— Ааа! — развикаха се децата. — Това не е забавно!
Единият от моряците извади палката си, но Анабет го срита и му изкара въздуха. Другият хукна към най-близкия бутон на алармата на стената.
— Спри го! — извика Анабет, но вече беше късно.
Халосах го с един шезлонг по главата, но той успя да натисне копчето.
Засвяткаха червени светлини. Разнесе се вой на сирена.
— В спасителната лодка! — заповядах.
Хукнахме към най-близката.
Докато свалим покривалото, по палубата се появиха чудовища и униформени моряци и разбутаха туристите и сервитьорите, които разнасяха подноси с коктейли. Един мъж с гръцка ризница и изваден меч хукна към нас, но се подхлъзна в локва пина колада. На палубата над нас се събраха лестригони с лъкове в ръка и заизваждаха стрели.
— Как се спуска това нещо? — извика Анабет.
Една хрътка от Подземното царство скочи към мен, но Тайсън стовари пожарогасител в муцуната й.