Не бях толкова сигурен. Не ме блазнеше мисълта да се превърна в човека-компас. Но преди да продължа, Тайсън ме потупа по рамото:
— Една лодка идва към нас.
Обърнах се. Катерът на бреговата охрана се мъчеше да ни настигне. Пресветваше с прожектора си и набираше скорост.
— Не бива да им позволим да ни хванат — рекох. — Ще има да ни разпитват цял ден.
— Насочи се към залива Чесъпийк — предложи Анабет. — Там знам едно място, където можем да се скрием.
Не я попитах какво точно имаше предвид и откъде познаваше толкова добре околността. Рискувах да отворя още малко капачката на термоса и нов бурен повей на вятъра ни изстреля покрай северния нос в залива. Катерът на бреговата охрана изостана. Поддържахме високата скорост, докато бреговете на залива не се стесниха около нас и изведнъж си дадох сметка, че сме навлезли в устието на река.
Усетих как водата се променя от солена в сладка. Изведнъж се почувствах смазан от умора, сякаш внезапно ми беше паднала захарта. Вече нямах представа къде се намирахме и накъде да насоча лодката. Добре, че Анабет указваше посоката.
— Ето там — рече тя. — Отвъд онзи нос.
Завихме в едно заблатено заливче, обрасло с високи папури. Изкарахме лодката на брега под един гигантски кипарис.
Над нас се извисяваха обрасли в лиани дървета. Жужаха мушици. Въздухът беше влажен и горещ, от повърхността на реката се надигаха изпарения. С две думи, нямаше нищо общо с Манхатън и определено не ми харесваше.
— Хайде — подкани ме Анабет. — Ей там е.
— Кое? — попитах.
— Следвай ме — заповяда тя и грабна раницата си. — Няма да е зле да скрием лодката, за да не привличаме излишно внимание.
Покрихме я хубаво с клони и след това с Тайсън последвахме Анабет надолу по брега, затъвайки в червената кал. Изпод краката ми изпълзя една змия и се скри в тревата.
— Не ми харесва тук — измърмори Тайсън и перна рояка комари, накацали по ръката му.
След няколко минути Анабет обяви:
— Ето тук е.
Пред себе си виждах само храсталаци. Тя обаче пристъпи напред и дръпна преплетените клони, които образуваха нещо като врата и се озовахме пред скрит заслон.
Вътре беше достатъчно широко за трима души, дори и третият да е с размерите на Тайсън. Стените бяха от клони, като на индиански вигвам, но изглеждаха водонепропускливи. В ъгъла беше струпано всичко необходимо за лагеруване на открито — спални чували, одеяла, хладилна чанта и керосинова лампа. Имаше дори и неща за полубогове — бронзови наконечници за копия, колчан със стрели, меч, кутия с амброзия. Въздухът беше застоял, явно отдавна никой не беше влизал.
— Скривалище за деца на богове! — Погледнах смаяно Анабет. — Ти ли си го направила?
— С Талия — отвърна тя тихо. — И Люк.
Това не би трябвало да е проблем за мен. Знаех, че Талия и Люк се бяха грижили за Анабет, когато е била малка. Тримата заедно се бяха крили от чудовищата и се бяха борили да оцелеят сами, преди Гроувър да ги открие и да се опита да ги заведе в лагера. Но винаги, когато Анабет споменеше за онова време, се чувствах… Не знам. Не ми беше приятно.
И по-точно: ревнувах.
— Аха — кимнах аз. — Мислиш ли, че Люк няма да се сети да ни търси тук?
Тя поклати глава.
— Тогава направихме поне десетина такива убежища. Не ми се вярва Люк да ги помни всичките. А и едва ли го интересуват.
Седна на одеялата и заровичка в раницата си. Ясно показваше, че не й се говореше повече.
— Тайсън? — обадих се аз. — Имаш ли нещо против да пообиколиш наоколо? Може да намериш някакъв магазин.
— Магазин ли?
— Или заведение. С понички, сладолед. Но не се отдалечавай много.
— О, понички! — кимна ентусиазирано Тайсън. — Веднага ще изляза да потърся понички в блатата. — Измъкна се навън и след миг го чух как вика: — Хей, понички, къде сте?
Щом останахме сами, аз седнах срещу Анабет.
— Съжалявам за Люк.
— Не си виновен. — Тя извади ножа от канията и започна да лъска острието с вълнен парцал.
— Прекалено лесно ни остави да се измъкнем — отбелязах, макар че се надявах само така да ми се е сторило. Анабет обаче кимна.
— И аз точно това си мислех. А и онова, дето каза за номера и захапването на стръвта… Подозирам, че става дума за нас.
— И руното е примамката? Или Гроувър?
Тя се взираше в острието.
— Не знам, Пърси. Може би и той иска да вземе руното. Сигурно се надява ние да го намерим и тогава той да го открадне от нас. Но просто не мога да повярвам, че е отровил елата.