— Според теб защо той смята, че ако Талия беше жива, щеше да е на негова страна?
— Греши.
— Не ми звучиш много сигурна.
Анабет ме стрелна с кръвнишки поглед и на мен ми се прииска да не бях повдигал въпроса точно когато държи в ръката си нож.
— Пърси, знаеш ли на кого ми приличаш най-много? На Талия. Толкова си приличате, че чак ми става страшно. Или щяхте да сте първи приятели, или да се избиете.
— Нека се спрем на варианта „първи приятели“.
— Понякога Талия се сърдеше на баща си. Също като теб. Ти би ли обявил война на Олимп заради това?
Отклоних погледа си към колчана стрели в ъгъла.
— Не.
— Е, тя също не би го направила. Люк греши! — Анабет заби ножа си в пръста.
Исках да я разпитам за пророчеството за шестнайсетия ми рожден ден, което Люк беше споменал. Но тя едва ли щеше да ми каже. Хирон беше заявил, че не бива да го узная, докато боговете не решат друго.
— А какво имаше предвид Люк за циклопите? — попитах. — Той каза, че точно от теб най-малко…
— Знам какво каза! Той… Имаше предвид истинската причина за смъртта на Талия.
Чаках мълчаливо.
Анабет треперливо си пое дъх.
— На циклопите никога не можеш да им имаш вяра, Пърси. Преди шест години, когато Гроувър ни водеше към лагера…
Вратата на заслона рязко се отвори. Тайсън пропълзя вътре.
— Понички! — обяви той гордо и ни подаде една кутия.
Анабет го зяпна.
— Откъде ги намери? Наоколо са само блата. Няма нищо в продължение на…
— Петнайсет метра — прекъсна я Тайсън. — Точно на върха има „Чудовищни понички“!
— Имам лошо предчувствие — измърмори Анабет.
Бяхме се спотаили под едно дърво и се взирахме в изникналото насред гората заведение. Изглеждаше чисто ново, с ярко осветени витрини, паркинг и тесен път, който се губеше сред дърветата. На паркинга обаче нямаше нито една кола. Жената на касата четеше списание. Иначе не се виждаше жива душа. Над вратата с големи черни букви, които разчитах лесно въпреки дислексията, пишеше:
В О-то от ЧУДОВИЩНИ беше нарисуван звяр с широко зинала уста. Усещаше се примамлив аромат на прясно приготвени шоколадови понички.
— Не му е мястото тук — прошепна Анабет. — Има нещо гнило в тая работа.
— Какво? — попитах аз. — Обикновено заведение за понички.
— Шшшт!
— Защо шепнем? Нали Тайсън вече ходи и купи цяла кутия. И се върна невредим.
— Но той е чудовище.
— О, стига, Анабет! „Чудовищни понички“ не означава, че там има чудовища. В Ню Йорк е пълно със заведения от тази верига!
— Така е — съгласи се тя. — Но не ти ли се струва странно, че това се появи веднага, щом прати Тайсън да търси понички? Ей тук, насред блатата?
Замислих се. Наистина беше малко необичайно, но все пак поничките не бяха на челно място в списъка ми със зли врагове.
— Може да е гнездо — предположи Анабет.
Тайсън потрепери. Вероятно и той като мен нямаше представа за какво говореше тя, но тонът й го плашеше. Беше излапал поне пет понички и целият се беше омазал с пудра захар.
— Какво гнездо? — попитах.
— Не си ли се питал как става така, че заведения от една верига изведнъж започват да никнат като гъби? В един момент няма нищо, а на следващия ден хоп, появява се нова будка за сандвичи или кафене? Първо едно заведение, след това две, после четири — абсолютно еднакви в цялата страна?
— Хмм, никога не ми е правило впечатление.
— Пърси, някои вериги се разпространяват толкова скоростно, защото са свързани с жизнената сила на някое чудовище. Идеята е хрумнала първо на децата на Хермес през петдесетте години и те започнали да отглеждат…
Тя застина.
— Какво? — попитах аз. — Какво са отглеждали?
— Не правете резки движения — прошепна изплашено Анабет. — Бавно, много бавно се обърни.
В този миг го чух: тихо шумолене, сякаш по листата пълзеше гигантски охлюв.
Обърнах се и видях нещо с размерите на носорог да се задава измежду дърветата. То съскаше като змия и предната му част се гърчеше във всички посоки. В първия момент не можах да схвана какво представляваше, но след това осъзнах, че имаше много вратове — поне седем, завършващи със съскащи змийски глави. Кожата му не беше люспеста, а гладка и на всеки врат имаше пластмасова табелка с надпис „Дете на «Чудовищни понички»“.