— Двигателят прегрява. Ще избухнем!
— Слез долу и го оправи!
— Не мога! — извика морякът. — От топлината се изпаряваме.
Клариса удари юмрук по оръдието.
— Трябват ми още няколко минути! Само няколко минути, за да се доближим достатъчно!
— Няма да успеем — обади се мрачно капитанът. — Пригответе се за смъртта!
— Не! — извика Тайсън. — Аз ще поправя двигателя!
Клариса го изгледа смаяно.
— Ти ли?
— Той е циклоп — обади се Анабет. — Огънят нищо не може да му направи. И освен това разбира от машинарии.
— Върви! — заповяда Клариса.
— Недей, Тайсън — хванах го аз за ръката. — Опасно е!
Той ме потупа по рамото:
— Това е единственото ни спасение, братко. — Изражението му беше решително, за първи път го виждах толкова самоуверен. — Ще го поправя за нула време.
Тайсън се обърна и заедно с моряка се скриха в трюма. Връхлетя ме ужасно предчувствие. Искаше ми се да хукна след него и да го спра, но в този момент корабът се наклони отново и изведнъж пред нас се появи Харибда. Беше само на петдесетина метра от нас, забулена в мъгла и водни пръски. Първо забелязах рифа — черни корали с едно смокиново дърво върху тях, странна спокойна картинка насред вихрещия се въртоп. Водата се стичаше към тях като във фуния и изчезваше като лъч светлина в черна дупка. След това зърнах ужасното нещо, приковано към рифа точно под нивото на водата — огромна уста с мазни устни и обрасли с мъх зъби — всеки с размерите на гребна лодка. На всичкото отгоре зъбите бяха стегнати със скоби — ръждясали и зеленясали метални шини, по които се бяха закачили риби, отломки и донесени от водата боклуци.
Харибда беше сбъдналият се кошмар на всеки зъболекар. Не беше нищо повече от огромна черна паст с лошо подредени зъби и обратна захапка и в продължение на векове не й беше минавало през ума да си мие зъбите след хранене. Пред очите ми водата се стече в зейналия отвор, заедно с акулите, рибните стада и една гигантска сепия. След няколко секунди натам щеше да се устреми и „Бирмингам“.
— Лейди Клариса — извика капитанът. — Оръдията на нос и отдясно вече са в обхват!
— Огън! — заповяда Клариса.
Три залпа бяха изстреляни в пастта на чудовището. Едното гюле отчупи края на зъб. Другото изчезна в гърлото. Третото улучи скобите, рикошира обратно към нас и свали знамето на Арес от пилона.
— Пак! — заповяда Клариса. Моряците заредиха отново, но на мен вече ми беше ясно, че нямаше смисъл. Трябваше да изстреляме поне сто гюлета, за да нанесем някакво поражение на чудовището, а не разполагахме с толкова време. Вече се носехме със страшна сила към зиналото гърло.
В този миг вибрациите на палубата се промениха.
Двигателят забръмча по-силно и по-равномерно. Корабът потрепери и започнахме да се отдалечаваме.
— Тайсън успя! — извика Анабет.
— Спрете! — заповяда Клариса. — Насочете се обратно към чудовището!
— Ще загинем! — възразих аз. — Трябва да отстъпим!
Сграбчих перилата, броненосецът се бореше с придърпването към гърлото. Сваленото знаме на Арес прелетя над главите ни и след миг се закачи за скобите на Харибда. Не се отдалечавахме, но и не се приближавахме. Тайсън беше успял да вдъхне достатъчно сила на двигателите, за да не бъдем всмукани в нейната паст.
Изведнъж устата се затвори. Морето замря успокоено. Водата скри Харибда.
В следващия миг тя отвори уста и избълва огромна водна струя, изхвърляйки всичко, което не ставаше за ядене, включително нашите гюлета, едно от които се стовари в корпуса на „Бирмингам“ и се чу силно дрънчене, като при стреляне по панички на панаирджийско стрелбище.
Заля ни вълна, висока поне петнайсет метра. Впрегнах цялата си воля в мъчителния опит да овладея водовъртежа и да не позволя корабът да се преобърне, но вихърът ни понесе към скалите в другия край на провлака.
Един почти овъглен моряк изскочи от трюма. Олюля се и падна върху Клариса, като едва не я прекатури във водата.
— Двигателят ще избухне!
— Къде е Тайсън? — попитах.
— Долу — отвърна той. — Засега успява да го крепи, но няма да издържи още дълго.
— Трябва да напуснем кораба — рече капитанът.
— За нищо на света! — ядосано тропна с крак Клариса.
— Нямаме Друг избор, милейди. Корпусът вече се пропуква. Не може да…
Не успя да довърши изречението. От небето се стрелна нещо кафяво-зелено, профуча като мълния, сграбчи го и изчезна. На мястото му останаха само кожените му ботуши.