— Сцила! — извика един моряк и в същия миг друга змийска глава се стрелна от скалите и го отнесе. Все едно за миг проблесна лазерен лъч и угасна. Дори не успях да го разгледам, зърнах само зъби и люспеста кожа.
Извадих Въртоп и се опитах да наръгам чудовището, което вече отмъкваше трети член на екипажа, но не бях достатъчно бърз.
— Всички да слязат долу! — извиках.
— Няма къде! — отвърна Клариса и извади меча си. — Долу всичко гори.
— Спуснете спасителните лодки! — заповяда Анабет. — По-бързо!
— Те ще се разбият в скалите — рече Клариса. — И Сцила ще ни изяде.
— Трябва да се пробваме. Пърси, термоса!
— Няма да оставя Тайсън!
— Спуснете лодките!
Клариса я послуша. Накара неколцина от моряците да махнат покривалата на двете спасителни лодки, а в това време главите на Сцила прелитаха над нас като зъбати метеорити и след всяко тяхно преминаване изчезваше по някой моряк.
— Скачай в лодката! — заповядах на Анабет и й подадох термоса. — Аз отивам за Тайсън.
— Недей! — спря ме тя. — Ще изгориш жив!
Не я послушах. Изтичах към люка на трюма и изведнъж палубата изчезна изпод краката ми. Издигах се право нагоре, вятърът свистеше в ушите ми, а скалите бяха само на сантиметри от лицето ми.
Сцила ме беше сграбчила за мешката и ме издигаше към бърлогата си. Инстинктивно замахнах с меча и за късмет я уцелих в изцъкленото жълто око. Чудовището изсумтя и ме пусна.
Тъй като бях на стотина метра във въздуха, падането ми би трябвало да е смъртоносно, но преди да достигна до кораба, „Бирмингам“ избухна.
Бууум!
Разхвърчаха се парчета от металната обшивка и за миг от двете страни на корпуса запламтяха огнени криле.
— Тайсън! — изкрещях аз.
Спасителните лодки бяха във водата недалеч от кораба. От небето се посипаха горящи отломки. Клариса и Анабет бяха обречени — или отломките щяха да ги погребат, или водовъртежът от потъващия броненосец щеше да ги повлече към дъното, и то само ако извадеха късмет и преди това не ги прилапаше Сцила.
В този миг се чу нов взрив — този път предизвикан от рязкото отваряне на вълшебния термос на Хермес. Появи се ураганен вятър, разпръсна спасителните лодки, издигна ме още по-високо и ме понесе над океана.
Не виждах нищо. Нямах представа от колко време се въртях безпомощно във въздуха, преди да ме цапардоса някоя отломка по главата и да се стоваря във водата с такава сила, че ако не бях син на бога на моретата, щях да съм си изпотрошил всяка костица в тялото.
Накрая потънах в огнения ад с мисълта, че Тайсън вече го нямаше и с неустоимия копнеж да се удавя.
Дванайсета глава
Озоваваме се в курортния комплекс на Цея
Свестих се в гребна лодка със саморъчно направена мачта и издигнато на нея импровизирано платно от синя моряшка куртка. Анабет седеше до мен и се мъчеше да нагласи платното на вятъра.
Опитах се да се надигна и веднага ми се зави свят.
— Не мърдай — скара ми се тя. — Трябва да полежиш малко.
— Тайсън?
Анабет поклати глава.
— Съжалявам, Пърси. Наистина.
Помълчахме малко, вълните ни подхвърляха насам-натам.
— Може и да е оцелял — рече тя колебливо. — Все пак огънят няма как да го убие.
Кимнах, но не виждах кой знае какви основания за надежда. Взривът беше разкъсал металната обшивка на кораба. Ако Тайсън е бил в трюма в този момент, нямаше начин да е оцелял.
Беше се жертвал заради нас и сега не можех да мисля за нищо друго, освен за случаите, в които ме беше срам от него и отричах, че сме братя.
Вълните се плискаха в лодката. Анабет ми показа какво беше успяла да спаси след взрива — термоса на Хермес (вече празен), торбичка с амброзия, няколко моряшки куртки и бутилка безалкохолно. Беше ме извадила от водата с наполовина прегризана мешка от зъбите на Сцила. Повечето от нещата ми бяха паднали в океана, но ми бяха останали шишенцето с витамини от Хермес и Въртоп, разбира се. Където и да го изгубех, химикалът винаги се появяваше пак в джоба ми.
Плавахме така без посока в продължение на часове. Тук, в Морето на чудовищата, водата беше яркозелена като отровата на хидрата. Подухваше свеж и солен ветрец, в който се усещаше странен метален привкус, все едно се приближаваше буря. Или нещо още по-опасно. Знаех накъде трябваше да продължим. Бяхме точно на сто и тринайсет морски мили западно от острова на Полифем. Но въпреки това се чувствах напълно изгубен.