Посрещна ни жена с разтворена папка и химикал в ръка. Приличаше на стюардеса — със строг син костюм, изящен грим и прихваната на опашка коса. Щом скочихме на пристана, протегна официално ръка и ни се усмихна така ослепително, че човек би си помислил, че сме слезли поне от „Принцеса Андромеда“, а не от очукана спасителна лодка.
Но пък нашата лодка не беше най-странният плавателен съд на кея. Освен яхти, видях и подводница на американските военноморски сили, няколко канута и стар тримачтов платноход. На брега имаше и площадка за кацане на хеликоптер, на който ръждясваше вертолет с надпис „Форт Лодърдейл“, къса писта с двуместен самолет и една стара машина с перка, която приличаше на изтребител от Втората световна война. Реших, че са някаква туристическа атракция.
— За първи път ли сте при нас? — попита жената.
С Анабет се спогледахме.
— Ами… — поде Анабет.
— Така, отбелязвам, че ви е за първи път — измърмори жената, драскайки в папката. — Я да видим…
Огледа ни критично от главата до петите.
— Хмм… Като за начало, билкови лапи за младата дама. И пълно преобразяване за младия господин.
— Какво? — обадих се аз.
Тя забързано отбелязваше нещо в списъка си и не отговори.
— Така! — обяви след миг и се усмихна широко. — Сигурна съм, че Цея ще иска да ви приеме веднага, преди вечерята. Последвайте ме, моля.
Сега, разберете ме добре. С Анабет имахме богат опит в попадането в капани, които на пръв поглед не будеха никакво подозрение. Затова очаквах всеки момент дамата с папката да се превърне в змия или демон. Но от друга страна, цял ден се бяхме лашкали в спасителната лодка. Беше горещо, бях уморен и гладен и когато чух за вечеря, стомахът ми седна на задните си лапи и ме загледа умоляващо като куче.
— Предполагам, че нищо няма да ни стане, ако пробваме — измърмори Анабет.
Естествено, че можеше да ни стане, но въпреки това последвахме жената, която ни беше посрещнала. Бях пъхнал ръката си в джоба и нежно галех единствените си средства за защита — витамините на Хермес и Въртоп, — но с всяка изминала крачка те неусетно като че ли се стопяваха от мислите ми.
Мястото беше страхотно. Само бял мрамор и синя вода. Склонът на хълма беше направен на няколко тераси, всяка с басейн, свързани помежду си с водни пързалки, водопади и големи тръби за спускане. Струите на фонтаните образуваха причудливи форми като летящи орли и галопиращи коне.
Тайсън обичаше конете и тези тук със сигурност щяха да му харесат. Едва не се обърнах да видя реакцията му, но в последния момент се сетих, че него вече го нямаше.
— Добре ли си? — попита Анабет. — Изглеждаш блед.
— Нищо ми няма — излъгах. — Просто… Да вървим.
Срещнахме най-различни опитомени животни. Морска костенурка подремваше край купчина плажни хавлии. Леопард се изтягаше на дъска за сърф. Гостите на курорта — доколкото виждах, всичките бяха млади жени — се излежаваха в шезлонги, пиеха плодови сокове и разлистваха списания, по лицата им съхнеха билкови лапи, а маникюристки в бели престилки оформяха ноктите им.
Щом стигнахме до стълбите на централната сграда, отнякъде се чу пеене. Нежен женски глас се носеше край нас като приспивна песен. Думите не бяха на старогръцки, а на някакъв още по-древен език, вероятно минойски. Разбирах за какво ставаше дума — за луната над горичката с маслинови дървета, за цвета на изгрева. И за вълшебство. За някаква магия. Гласът сякаш ме повдигаше във въздуха и ме привличаше към себе си.
Влязохме в голяма зала, едната стена беше цялата в прозорци, а отсрещната беше в огледала и помещението изглеждаше безкрайно. Мебелите бяха бели и явно бяха доста скъпи, а в единия ъгъл имаше маса с голяма клетка за животни. Клетката определено изглеждаше някак не на място, но нямах време да мисля за нея, тъй като в този момент видях жената, която бяхме чули да пее.
Тя седеше на стан с размерите на голям телевизионен екран за домашно кино, ръцете й умело сновяха и връзваха разноцветните нишки. Платното трептеше като триизмерно — изобразяваше водопад, който изглеждаше толкова истински, че направо виждах как водата тече, а облаците се носят устремено по изтъканото небе.
Анабет смаяно ахна.
— Прекрасно е!
Жената се обърна. Беше по-красива и от произведението си. Дългата й черна коса беше сплетена със златни нишки. Имаше проницателни зелени очи и носеше черна копринена рокля, по която сякаш се движеха сенки на животни — черно върху черно, като сърна, тичаща в гора през нощта.