— Да, така е — кимна Цея. — В нея е събрано най-важното знание от последните три хилядолетия. Всичко, което ще ти е необходимо, за да сбъднеш мечтите си, скъпа.
— Дори и да стана архитект?
— Ха! — извика Цея. — За какво ти е да бъдеш архитект, мило дете? Та ти имаш таланта на магьосница, също като мен.
Анабет отстъпи крачка назад.
— Магьосница ли?
— Да, скъпа. — Цея вдигна ръка. В дланта й се появи пламък и затанцува по пръстите. — Майка ми е Хеката, богинята на магията. Зная кога пред мен застава дъщеря на Атина. Двете с теб си приличаме. И двете търсим познание. И двете се прекланяме пред величието. Не бива да се оставяме да бъдем засенчвани от мъжете.
— Не… не разбирам.
Отново изцвърчах с всички сили, за да привлека вниманието на Анабет, но тя или не ме чуваше, или не смяташе цвърченето за важно. В това време останалите морски свинчета излязоха от колибката си и тръгнаха към мен. До този момент изобщо не ми беше хрумвало, че едно морско свинче може да гледа злобно, но тези определено не бяха дружелюбно настроени. Бяха общо пет-шест, с мръсна козина, нащърбени зъби и изпъкнали червени очи. Целите бяха овъргаляни в стърготини и миришеха така, сякаш наистина бяха тук от триста години и през този период клетката нито веднъж не е била почиствана.
— Остани при мен — продължи Цея. — Учи с мен. Може да се присъединиш към останалите, да станеш магьосница, да се научиш да пречупваш волята на другите. Ще бъдеш безсмъртна!
— Но…
— Ти си твърде интелигентна, мила. Знаеш, че не можеш да имаш вяра на онзи глупав лагер за герои. Колко велики героини можеш да изброиш?
— Ами… Аталанта, Амелия Еърхарт…
— Ба! Мъжете обират всичката слава! — Цея затвори длан и пламъкът угасна. — За жената единственият път към властта е магията. Медея, Калипсо — ето това са могъщи жени! И аз, разбира се. Най-могъщата от всички.
— Вие… Цея… Цирцея!
— Да, скъпа.
Анабет отстъпи и Цирцея се разсмя.
— Не се бой. Няма да ти сторя зло.
— Какво сте направили с Пърси?
— Помогнах му да осъзнае истинската си същност.
Анабет напрегнато се огледа. Накрая погледът й се спря на клетката, където аз продължавах да дращя по решетката, докато останалите морски свинчета се приближаваха към мен. Очите й се разшириха от ужас.
— Забрави го — обади се Цирцея. — Присъедини се към мен и поеми по пътя на магията.
— Но…
— За приятеля ти ще се грижат добре. Ще му намерим хубав нов дом на континента. Хлапетата в детската градина ще го обожават. А ти ще станеш могъща и мъдра. Ще имаш всичко, което някога си искала.
Анабет продължаваше да се взира в мен, но на лицето й се изписа замечтано изражение. Изглеждаше досущ като мен, когато Цирцея ме беше омагьосала да изпия млечния шейк, с който ме превърна в морско свинче. Зацвърчах и задрасках ожесточено, за да я предупредя, да я изтръгна от унеса, но бях напълно безпомощен.
— Нека си помисля — измърмори Анабет. — Оставете ни сами за една минута… да се сбогуваме.
— Разбира се, скъпа — отвърна ласкаво Цирцея. — Една минута. И за да не ви безпокои никой… — Тя вдигна ръка и на прозорците се спуснаха железни решетки. След това излезе и ключалката на вратата щракна.
Отнесеното изражение на лицето на Анабет мигом изчезна.
Тя изтича до клетката.
— Добре, кой от всичките си ти?
Изцвърчах, но и всички други също цвърчаха. Анабет отчаяно се огледа. Погледът й обиколи стаята и се спря на крачола на джинсите ми, който се подаваше изпод стана.
Слава на боговете!
Втурна се към тях, но вместо да извади Въртоп, тя измъкна шишенцето с витамините и започна да се мъчи да го отвори.
Точно сега ли беше решила, че е подходящият момент да пие витамини! Трябваше да вземе меча!
Анабет пъхна в устата си един от лимоновите витамини и в този миг вратата се отвори. Появи се Цирцея, придружавана от две от помощничките си в строги костюми.
— Е — въздъхна тя, — колко бързо отлита една минута. Какво реши, скъпа?
— Ето това — отвърна Анабет и извади бронзовия си нож.
Магьосницата се сепна, но бързо овладя изненадата си и се усмихна подигравателно.
— Виж ти, момичето ми — нож срещу моята магия? Мислиш ли, че е разумно?
Цирцея се обърна към помощничките си и те също се усмихнаха. Вдигнаха ръце, все едно се подготвяха да изрекат някакво заклинание.
Исках да извикам на Анабет да побегне, но от устата ми излизаше само цвърчене. Другите морски свинчета се разпищяха уплашено и се разбягаха из клетката. В мен също се надигаше паника и желание да се скрия, но трябваше да измисля нещо! Не можех да изгубя Анабет, както бях изгубил Тайсън!