— В какво да превърна Анабет? — измърмори замислено Цирцея. — В нещо дребно и свадливо. Сетих се! Земеровка!
От пръстите й изскочиха сини пламъци и се заувиваха като змии около Анабет.
Притворих ужасено очи, но нищо не се случи. Анабет си оставаше Анабет, само че още по-ядосана. Скочи напред и допря върха на ножа към шията на Цирцея.
— Какво ще кажеш да ме превърнеш в пантера, готова да прегризе гърлото ти?
— Но защо? Какво става? — изпищя Цирцея.
Анабет извади шишенцето с витамините и й го показа.
— Проклети да са Хермес и неговите мултивитамини! — изруга магьосницата. — Само залъгва хората! Това са пълни боклуци, ще видиш!
— Превърни Пърси обратно в човек, или в противен случай…
— Не мога!
— Сама си го просиш!
Помощничките на Цирцея пристъпиха напред, но господарката им ги спря:
— Стойте! Отдръпнете се! Магията е безсилна, докато не мине въздействието на проклетите витамини.
Анабет я издърпа до клетката, свали похлупака и изсипа останалите витамини вътре.
— Недей! — изпищя Цирцея.
Първи стигнах до един витамин, но и другите побързаха да опитат тази непозната храна.
С първата хапка усетих как вътрешностите ми пламват. Не спирах да гриза, докато хапчето вече не ми изглеждаше толкова голямо, а клетката не започна да се смалява. В следващия миг се чу пращене и тя се разпадна. Озовах се на пода, но отново бях човек — слава на боговете, дрехите ми бяха на тялото си, а край мен още шестима мъже объркано премигваха и клатеха глави, от които се сипеха стърготини.
— Спри! — крещеше Цирцея. — Нямаш представа какво правиш! Тези са най-отвратителните свине от всички!
Един от мъжете се изправи — огромен тип със сплетена катраненочерна брада и зъби в същия цвят. Беше облечен в странна комбинация от вълнени и кожени дрехи, високи до коленете ботуши и смачкано бомбе. Дрехите на другите бяха по-обикновени — панталони и лекьосани бели ризи. Всички бяха боси.
— Грррх! — изръмжа брадатият. — Какво си ми направила, вещице?
— Недей! — изстена Цирцея.
Анабет ахна.
— Познавам те! Ти си Едуард Тийч, син на Арес!
— Тъй вярно, момичето ми — изръмжа здравенякът. — Макар че повечето хора ме знаят като Черната брада! А това е вещицата, която ни затвори, момчета! Дръжте я да й видим сметката, че после да ходим да хапнем най-сетне някаква свястна храна. Как добре ще ми дойде една купа гореща овесена каша! Грррх!
Цирцея изпищя. Тя и помощничките й излетяха от стаята, преследвани от пиратите.
Анабет прибра ножа си в канията и гневно се обърна към мен.
— Благодаря… — измънках аз. — Страшно съжалявам.
Но преди да измисля как да се извиня за напълно идиотската си постъпка, тя ме прегърна здраво и след това бързо се отдръпна.
— Радвам се, че вече не си морско свинче.
— Аз също.
Надявах се лицето ми да не е чак толкова червено, колкото го усещах.
Анабет свали златните нишки от косата си.
— Хайде, водорасляк. Трябва да се измъкнем оттук, докато Цирцея не се е усетила.
Хукнахме надолу по склона, подминавайки изпадналите в истерия служители и развилнелите се пирати. Бандата на Черната брада беше помела приготвените за вечерното празненство факли, а сега мяташе билкови лапи в басейните и събаряше масите с хавлиите пред сауните.
Почти ми беше виновно, задето бяхме пуснали на свобода буйните мъжища, но пък те определено заслужаваха да се позабавляват малко, след като бяха прекарали триста години затворени в клетка само с едно колело, с което да си играят.
— Кой кораб? — попита Анабет, щом стигнахме до кея.
Огледах се отчаяно. Лодката нямаше да ни свърши работа. Трябваше бързо да се отдалечим от острова, но какво можеше да използваме? Подводница? Изтребител? Не разбирах нищо от летене. И тогава го видях.
— Ето този — рекох.
Анабет премига.
— Но…
— И сам ще се оправя с него.
— Как?
Не можех да обясня. Но бях сигурен, че старият ветроход е най-подходящ. Хванах Анабет за ръката и я повлякох към тримачтовия кораб. На носа беше изписано името, което едва по-късно успях да разчета — „Отмъщението на кралица Ана“.