— Гррх! — изръмжа зад нас Черната брада. — Онези негодници се качват на моя кораб! Хванете ги, момчета!
— Няма да успеем! — извика Анабет.
Огледах безпомощно бъркотията от платна и въжета. Корабът беше в страхотно състояние за тристагодишен морски съд, но пак му трябваше екипаж и няколко часа подготовка, за да потегли отново в открито море. А ние не разполагахме нито с хората, нито с времето. Пиратите вече тичаха към нас с факли и овесени бисквити в ръце.
Затворих очи и призовах вълните, които спокойно галеха корпуса, а след тях и океанските течения и ветровете. Изведнъж нужната дума се появи на езика ми.
— Бизан!
Анабет ме погледна, все едно съм полудял, но в същия миг се разнесе свистене и тихо проскърцване, въжетата се опънаха и платното се вдигна.
Анабет се наведе, за да избегне едно въже, което прелетя над главата й и се завърза за носа.
— Пърси, как…
Не можех да й отговоря, но усещах как корабът откликва, все едно беше част от тялото ми. Вдигането на платната не беше по-трудно от вдигането на показалец. Завъртях щурвала.
„Отмъщението на кралица Ана“ се отдели от кея и когато пиратите стигнаха на пристана, ние вече бяхме навътре в Морето на чудовищата.
Тринайсета глава
Анабет се опитва да доплува до брега
Най-сетне бях намерил нещо, което наистина ми се удаваше.
„Отмъщението на кралица Ана“ откликваше на всяка моя заповед. Знаех кое въже да дръпна, кое платно да вдигна, накъде да завъртя руля. Порехме вълните с не по-малко от десет възела в час. А за един платноход това беше невероятно висока скорост.
Беше страхотно — вятърът в лицето ми, вълните, които се разбиваха в носа.
Но сега, когато вече не ни заплашваше непосредствена опасност, още по-силно усещах липсата на Тайсън и се тревожех за Гроувър.
Не можех да си простя колко тъпо се бях изложил на острова на Цирцея. Ако не беше Анабет, до края на живота си щях да си остана гризач, затворен в клетка в компанията на неколцина космати пирати. В главата ми постоянно отекваха думите на Цирцея: „Видя ли, Пърси? Най-сетне отключи истинската си същност!“
Все още се чувствах преобразен. И то не само заради внезапно появилият се апетит към марулята. Постоянно бях на нокти, все едно инстинктите на дребно страхливо животинче вече бяха неделима част от мен. А може би те винаги са си били в мен. И точно това не ми даваше мира.
Плавахме цяла нощ.
Анабет се опита да остане на вахта с мен, само че плаването в открито море не й понасяше добре. След няколко часа клатушкане по вълните, лицето й позеленя и тя слезе долу да си полегне в една койка.
Наблюдавах хоризонта. На няколко пъти зърнах чудовища. Веднъж към луната се извиси воден стълб с височината на небостъргач. Зелени перки пореха водата — скритото отдолу създание беше подобно на влечуго и поне трийсет метра дълго. Не исках да знам какво точно е.
Веднъж мярнах нереиди, прекрасните духове на морето. Помахах им, но те изчезнаха в дълбините. Не бях сигурен дали ме бяха видели.
По някое време след полунощ Анабет се качи на палубата. Тъкмо минавахме покрай остров с димящ вулкан. Морето бълбукаше и покрай брега се кълбеше пара.
— Една от пещите на Хефест — рече Анабет, — където майстори металните си чудовища.
— Като бронзовите бикове?
Тя кимна.
— Заобиколи го. Отдалече.
Послушах я веднага. Отклонихме се от острова и не след дълго червеникавите отблясъци останаха зад нас.
Погледнах Анабет.
— Причината, заради която толкова мразиш циклопите… Онази история за истинската причина за смъртта на Талия. Какво точно е станало?
Беше ми трудно да видя изражението й в тъмното.
— Вероятно имаш правото да узнаеш истината — въздъхна тя. — Онази нощ, когато Гроувър ни водеше към лагера, се обърка и се изгубихме. Той ти го каза, помниш ли?
Кимнах.
— И за зла беда попаднахме в бърлогата на един циклоп в Бруклин.
— В Бруклин има циклопи? — възкликнах аз.
— Едва ли би повярвал колко са много, но не това е важното. Онзи циклоп ни изигра. Успя да ни подлъже да се разделим в лабиринта от коридори на старата му къща. Можеше да си преправя гласа като всеки от нас, Пърси. Точно както Тайсън на борда на „Принцеса Андромеда“. Примами ни един по един. Талия се впусна уж да спасява Люк, на Люк му се сторило, че ме е чул да викам за помощ. А аз… Бях сама в тъмното. Бях на седем години. Не можех да намеря изхода.