Анабет отметна косата от лицето си.
— Накрая попаднах в една голяма стая. Подът беше покрит с кости. А Талия, Люк и Гроувър висяха от тавана като пушени бутове, овързани и със запушени усти. Циклопът палеше огън в ъгъла. Извадих ножа си, но той ме чу. Обърна се и се усмихна. И заговори с гласа на баща ми — нямам представа откъде е знаел как звучи, вероятно просто го е изровил от паметта ми: „Успокой се, Анабет, няма нищо страшно. Аз те обичам. Може да останеш тук, при мен. Завинаги.“
Потреперих. Макар че вече бяха изминали шест години оттогава, тя разказваше така, че направо косата ми настръхна.
— И какво направи?
— Пронизах го в крака.
Ококорих се.
— Наистина ли? Била си на седем години и си пронизала циклоп в крака?
— Да. Той преспокойно можеше да ме убие. Но го изненадах. Спечелих достатъчно време, за да изтичам до Талия и да прережа въжетата й. Тя свърши останалото.
— И въпреки това… Постъпила си адски смело, Анабет.
Тя поклати глава.
— Размина ни се на косъм. Все още сънувам кошмари, Пърси. Как циклопът говори с гласа на баща ми… Заради него толкова се забавихме, докато стигнем до лагера. Чудовищата, които ни преследваха, успяха да ни настигнат. И точно заради това загина Талия. Ако не беше циклопът, сега щеше да е жива.
Седяхме на палубата и гледахме как на нощното небе изгрява съзвездието Херкулес.
— Слизай долу — рече след малко Анабет. — Трябва да си починеш малко.
Кимнах. Очите ми отдавна се затваряха. Влязох в една каюта и се излегнах в койката, но дълго не успях да заспя. Историята на Анабет не ми излизаше от главата. Питах се дали на нейно място щях да събера достатъчно смелост, за да се отправя на този подвиг и да поема право към бърлогата на друг циклоп?
Не сънувах Гроувър.
Вместо това се озовах отново в адмиралската каюта на Люк на борда на „Принцеса Андромеда“. Завесите бяха дръпнати. Навън беше нощ. В мрака трепкаха сенки. Гласове шепнеха край мен — духове на мъртвите.
— Внимавай! — шепнеха те. — Капани! Измама!
Златният саркофаг на Кронос искреше леко — единственият източник на светлина в помещението.
Сепна ме силен студен смях. Все едно идваше от мили под кораба.
— Не ти достига смелост, младежо. Не можеш да ме спреш.
Знаех какво трябва да направя. Да отворя ковчега.
Извадих Въртоп. Духовете се въртяха около мен като торнадо.
— Пази се!
Сърцето ми биеше оглушително. Не можех да помръдна, но трябваше да спра Кронос. Трябваше да унищожа това, което се криеше в ковчега.
В този миг до мен се обади момичешки глас:
— Е, водорасляк?
Обърнах се, очаквах да видя Анабет, но не беше тя. Момичето беше облечено в тъмни пънкарски дрехи и имаше сребърни верижки на китките. Гарваново черната коса беше разрошена, буреносно сините очи бяха подчертани с тъмен молив, носът беше обсипан с лунички. Изглеждаше ми позната, но не можех да се сетя откъде.
— Е? — обади се тя. — Ще го спрем ли, или само ще зяпаме?
Не можех да си отворя устата. Не можех да помръдна.
Момичето въздъхна.
— Добре. И сама ще се справя. Все пак разполагам с егидата.
Потупа с пръст китката си и сребърната верижка се превърна в огромен щит. Беше изработен от сребро и бронз, а в средата изпъкваше чудовищното лице на Медуза. Приличаше на истински отпечатък, все едно главата на горгоната е била притисната към разтопения метал. Не знаех дали наистина е било така, нито пък дали щитът можеше да ме вкамени, но за всеки случай извърнах поглед. Егидата вдъхваше страх. Нещо ми подсказваше, че собственикът й ще е почти непобедим в битка. Всеки здравомислещ човек би се обърнал и избягал, ако се озовеше срещу него.
Девойката извади меча си и пристъпи към саркофага. Духовете се отдръпнаха от пътя й и се разпръснаха ужасени от щита.
— Недей — предупредих я аз.
Но тя не ме послуша. Приближи се към саркофага и бутна настрани златния капак.
За миг се спря и се вгледа вътре.
Ковчегът заблестя.
— Не! — прошепна момичето смаяно. — Не може да бъде!
От дълбините на океана Кронос се разсмя толкова силно, че корабът потрепери.
— Нееее! — изпищя девойката и появилото се от саркофага златно сияние я погълна.
— Ааа! — с писък скочих от койката.
Анабет ме ръчкаше по рамото.