И след това скочих във водата.
Гмурнах се и заповядах на течението да ме понесе напред.
Изскочих на повърхността, мярнах Анабет, но една вълна я помете и я прокара между две скали, щръкнали като зъби на входа на залива.
Нямах друг избор. Впуснах се след нея.
Потопих се в дълбокото, за да избегна един разбит корпус на яхта, а после минах на зигзаг няколко метални топки, вързани с вериги, които едва впоследствие си дадох сметка, че бяха мини. Трябваше да използвам цялата си власт над водата, за да не се размажа в скалите или да се оплета в прокараните по дъното заграждения от бодлива тел.
Промуших се между острите скали и се озовах в заливче във формата на полумесец. Тук имаше още повече камънаци, останки от кораби и плуващи мини. Брегът беше покрит с черен вулканичен пясък.
Огледах се отчаяно.
И накрая зърнах Анабет.
За щастие — или за нещастие — тя беше добър плувец. Беше преодоляла мините и скалите и почти беше стигнала до черния пясък.
В този миг мъглата се вдигна и се показаха сирените.
Представете си ято лешояди, големи колкото хора, с мръсна черна перушина, сиви опашки и сбръчкани розови шии. Шиите завършваха с човешки глави, които не спираха да се променят.
Не ги чувах, но виждах, че пеят. Устните им се движеха и лицата им се превръщаха в хора, които познавах — майка ми, Посейдон, Гроувър, Тайсън, Хирон. Любимите ми хора, които най-силно желаех да видя. Усмихваха ми се радостно, подканяха ме да се приближа. Но както и да се преобразяваха, по мазните им усти се виждаха полепнали останки от предишните им ’жертви. Също като лешоядите, те едва ли живееха на понички.
Анабет плуваше право към тях.
Не можех да й позволя да излезе от водата. Морето беше единственото ми предимство. То винаги ми беше помагало. Изстрелях се напред и я сграбчих за глезена.
В мига, в който я докоснах, тялото ми изтръпна и сирените застанаха пред мен така, както ги виждаше Анабет.
Трима души седяха на одеяло за пикник в Сентрал Парк. Пред тях беше сложена кошница с храна. Познах бащата на Анабет от снимките, които тя ми беше показвала — добре изглеждащ русокос мъж на четирийсетина години. Държеше за ръка красива жена, която приличаше на Анабет. Тя беше облечена с джинси, обикновена риза и планинарски обувки, но излъчваше мощ. Веднага познах, че това беше богинята Атина. До тях седеше млад мъж… Люк.
От тази картина струеше топла, нежна светлина. Тримата разговаряха и се смееха и щом зърнаха Анабет, лицата им се озариха от радост. Майката и бащата на Анабет протегнаха ръце към нея. Люк се усмихна и й махна да седне до него — все едно никога не я беше предавал, все едно още бяха приятели.
Зад дърветата се извисяваха сгради. Ахнах — това беше Манхатън, но много по-различен от сегашния. Беше изграден наново изцяло от бял мрамор и изглеждаше по-величествен отвсякога — със златни прозорци и градини по покривите. Видя ми се по-красив и от Ню Йорк. И от Олимп дори.
Досетих се, че това беше дело на Анабет. Тя беше архитектът на един изцяло нов свят. Беше събрала отново родителите си. Беше спасила Люк. Беше постигнала всичко, за което мечтаеше.
Премигах настойчиво. Когато отворих очи, пред мен стояха отново сирените — проскубани лешояди с човешки лица, готови да се нахвърлят и разкъсат следващата си жертва.
Издърпах Анабет обратно в прибоя. Не я чувах, но знаех, че крещи. Ритна ме в лицето, но не я пуснах.
Заповядах на течението да ни изкара от залива. Анабет се бореше и риташе, пречеше ми да се концентрирам. Така беснееше, че едва не се блъснахме в една мина. Не знаех какво да правя. Ако не спреше да се съпротивлява, нямаше да стигнем живи до кораба.
Гмурнахме се под водата и Анабет изведнъж се отпусна. Вече не се опитваше да се измъкне. След миг обаче, когато главите ни изскочиха на повърхността, тя отново започна да се съпротивлява.
Разбира се! Водата заглушаваше звука! Ако успеех да я задържа под водата достатъчно дълго, щях да разваля магията на песента на сирените. Естествено, Анабет нямаше да може да диша, но за момента това не ми се стори толкова важно.
Сграбчих я около кръста и заповядах на вълните да ни погълнат.
Потънахме на дълбокото — три метра, пет. Трябваше да внимавам — на мен налягането не ми пречеше, но Анабет нямаше да издържи. Тя се гърчеше в ръцете ми и се мъчеше да поеме въздух, от устата й излизаха мехурчета.
Мехурчета!
Това беше единственият ни шанс. Бях готов на всичко, за да спася Анабет. Представих си всички мехурчета в морето, които бълбукаха и се издигаха към повърхността. Представих си ги как се сливат и ги придърпах към мен.