Морето се подчини. Около нас забушува бяла пяна, водата се раздвижи и когато пред очите ми се проясни, двамата с Анабет бяхме затворени в голям въздушен мехур. Само краката ни бяха във водата.
Анабет се закашля. Цялата трепереше, но когато ме погледна, видях, че магията беше изчезнала.
Тя се разхълца, разрида се така, че ми се късаше сърцето като я гледах. Облегна глава на рамото ми и аз я прегърнах.
Около нас се събраха риби и ни зяпаха любопитно — пасаж от баракуди, няколко любопитни риби мечове.
— Чупка! — заповядах аз.
Рибите недоволно ни обърнаха гръб и изчезнаха. Из целия океан за нула време щеше да се разнесе клюката за сина на Посейдон и някакво момиче на дъното на залива на сирените.
— Сега ще се върнем на кораба — казах. — Спокойно. Издръж още малко.
Анабет кимна, за да ми покаже, че вече е по-добре и измърмори нещо, което не чух заради тапите в ушите си.
Заповядах на течението да насочи нашата малка въздушна подводница през скалите и бодливата тел към „Отмъщението на кралица Ана“, който бавно се отдалечаваше от острова.
Следвахме кораба под водата още известно време, докато реших, че вече няма опасност да чуем песента на сирените. След това изскочихме на повърхността и въздушният мехур се пукна.
От кораба се спусна въжена стълба и се качихме по нея.
За всеки случай оставих тапите в ушите си. Продължихме напред, докато островът се изгуби от поглед. Анабет седеше увита с одеяло на палубата. Накрая вдигна глава, изглеждаше страшно уморена и тъжна, и произнесе ясно, за да прочета по устните й:
— Няма опасност.
Извадих тапите. Песента беше заглъхнала. Цареше тишина, като се изключеше плисъкът на вълните по корпуса. Мъглата се беше вдигнала и в далечината морето се сливаше с ясното синьо небе, все едно Островът на сирените изобщо не съществуваше.
— Добре ли си? — попитах и още в същия миг си дадох сметка колко глупав беше въпросът ми. Разбира се, че не беше добре.
— Изобщо не подозирах — прошепна тя.
— Какво?
Очите й бяха същият цвят като мъглата около острова на сирените.
— Колко силно ще е изкушението.
Предпочитах да не знае, че съм разбрал с какво я примамваха сирените. Имах чувството, че съм нахлул в личното й пространство без позволение. Но в крайна сметка реших, че съм длъжен да й го кажа.
— Видях как беше преобразила Манхатън — рекох. — И Люк и родителите ти.
Тя се изчерви.
— Всичко ли видя?
— Онова, което Люк ти каза на борда на „Принцеса Андромеда“ за създаването на един нов свят… наистина ли го искаш?
Анабет се загърна плътно в одеялото.
— Най-големият ми недостатък. Точно това ми показаха сирените — че основният ми проблем е хюбрисът.
Премигах объркано.
— Онова, дето го слагат във вегетарианските сандвичи ли?
Тя въздъхна.
— Не, водорасляк. Онова е хумус. Хюбрис е по-лошо.
— Трудно ми е да повярвам, че има нещо по-гадно от хумуса.
— Хюбрис означава да си много горделив, Пърси. Да смяташ, че можеш да се справиш по-добре от всеки друг… дори и от боговете.
— А ти така ли смяташ?
Анабет сведе очи.
— Никога ли не си имал чувството, че светът наистина е сбъркан? И че е по-добре да бъде изграден наново? Без войни. Без бездомници. Без домашни и книги за четене през ваканцията.
— Аха.
— Западът пази много от най-добрите постижения на човечеството — и затова огънят още не е угаснал. Затова Олимп все още е тук. Но понякога няма как да не видиш и лошите страни. И тогава започваш да мислиш като Люк: „Ако успея да разруша всичко това, ще направя нещо по-Добро“. Никога ли не ти е минавало през ума? Не си ли си помислял, че може да се справиш по-добре, ако ти управляваш света?
— Ммм… не. Това би било някакъв кошмар за мен, да управлявам света.
— В такъв случай имаш късмет. Явно горделивостта не е сред недостатъците ти.
— А кой е моят най-голям недостатък?
— Не знам, Пърси, но никой не е съвършен. Ако не го откриеш и не се научиш да го владееш… Последствията ще бъдат страшни.
Замислих се. Думите й определено не бяха много ободряващи.
Забелязах, че Анабет не беше споменала за личните неща, които би искала да промени — като връщането на майка й при баща й и спасяването на Люк. Разбирах я. Не ми се искаше да призная колко често мечтаех да събера отново родителите си.