Представих си мама сама в малкия ни апартамент. Опитах се да си спомня аромата на сините й гофрети. Изглеждаше толкова далеч.
— Е, струваше ли си? — попитах Анабет. — Мислиш ли, че сега си… по-мъдра?
Тя отклони поглед към далечината.
— Не знам. Но трябва да спасим лагера. Ако не спрем Люк…
Нямаше нужда да довършва. Щом мисленето на Люк беше способно да изкуши дори и Анабет, кой знае още колко от децата на боговете щяха да минат на негова страна.
Сетих се за съня си с момичето и златния саркофаг. Не бях сигурен какво означаваше, но имах чувството, че трябва да ми подскаже нещо. Кронос кроеше нещо ужасно. Какво беше видяла девойката, когато отвори капака на ковчега?
Изведнъж Анабет се ококори.
— Пърси!
Обърнах се.
Пред нас имаше суша — бъбрековиден остров с обрасли с гори хълмове, бели плажове и тучни поляни, точно както го бях видял в съня си.
Вроденото ми чувство за ориентация го потвърди. Намирахме се на трийсет градуса и трийсет и една минути северна ширина и седемдесет и пет градуса и дванайсет минути западна дължина.
Бяхме стигнали до леговището на циклопа.
Четиринайсета глава
На острова на чудовището
Като се каже „Островът на чудовището“, човек си представя непристъпни зъбери и разпилени по пясъка кости както на брега на сирените.
Островът на циклопа обаче нямаше нищо общо с тази картина. Да, виждаше се въжен мост, прострян над дълбока бездна, което определено не беше добър знак. Със същия успех можеше да издигнат огромна табела с надпис ТУК ЖИВЕЕ НЕЩО ЗЛО. Иначе всичко останало беше като на пощенска картичка от Карибите. Зелени поля, тропически палми и бели плажове. А докато приближавахме към брега, Анабет си пое дълбоко въздух и каза:
— Руното.
Кимнах. Все още не го виждах, но усещах вълшебната му сила. Лесно можех да повярвам, че е способно да излекува всичко, дори и отровената ела на Талия.
— Ако го вземем, островът ще загине ли?
Анабет поклати глава.
— Вероятно само ще повехне. Ще се върне към това, което е бил преди.
Малко ми беше виновно, че възнамерявахме да разрушим това райско кътче, но си напомних, че нямахме друг избор. Лагерът трябваше да бъде спасен. А и Тайсън… Тайсън все още щеше да е жив, ако не бяхме тръгнали на този подвиг.
На най-долната поляна се мотаеха трийсетина овце. Изглеждаха напълно миролюбиви, само дето бяха големи колкото хипопотами. От поляната, нагоре към планината, тръгваше пътека. В края на пътеката, близо до ръба на пропастта, се издигаше огромен дъб. В клоните му блестеше нещо златно.
— Не може да е толкова лесно. — Поклатих замислено глава. — Просто отиваме, взимаме го и си тръгваме, така ли?
Анабет присви очи.
— Сигурно има пазач. Дракон или…
В този миг от храстите изскочи една сърна. Навлезе в поляната, вероятно с намерението да попасе, но овцете изблеяха дружно и й се нахвърлиха. Всичко приключи за частица от секундата — сърната изчезна в мелето от козина и тежки копита.
Във въздуха се носеха тревички и фъндъци вълна.
След това овцете се отдръпнаха и продължиха спокойно да си обикалят насам-натам. От сърната беше останала само купчина оглозгани кости.
С Анабет се спогледахме.
— Като пирани са — рече тя.
— Пирани в овча вълна. Как ще…
— Пърси! — ахна Анабет и ме сграбчи за ръката. — Виж!
Посочи към брега — на пясъка под поляната с овцете лежеше малка лодка. Другата спасителна лодка от „Бирмингам“!
Решихме, че няма смисъл да се пробваме да минем покрай хищните овце. Анабет предложи да се промъкне по пътеката с шапката-невидимка и да вземе руното, но аз я разубедих. Овцете щяха да я подушат. Някой друг пазач можеше да се появи. Все нещо щеше да се случи, а аз щях да съм твърде далеч и нямаше да мога да й помогна.
Освен това, първата ни задача беше да намерим Гроувър и този, който беше пристигнал със спасителната лодка — стига овцете да не му бяха видели сметката. Страх ме беше да изрека на глас надеждата си, че Тайсън все още можеше да е жив.
Хвърлихме котва от другата страна на острова, където стръмният бряг се издигаше на поне шейсет метра височина. Тук едва ли някой щеше да забележи кораба.
Скалите изглеждаха непристъпни, но все пак ние бяхме тренирали на стената за катерене в лагера. И поне тук нямаше овце. Надявах се, че Полифем не отглеждаше и кръвожадни планински кози.