Спуснахме гребната лодка и с нея стигнахме до брега. Поехме бавно нагоре. Анабет беше първа, тъй като беше по-добър катерач.
Разминахме се със смъртта само на пет-шест пъти, което според мен си беше едно нелошо постижение. Веднъж се изпуснах и увиснах на една ръка за козирката на петнайсет метра над каменистия бряг. Успях да се закрепя и продължих нагоре. След няколко минути Анабет се подхлъзна на мъх, но за щастие намери на какво да опре крака си. За нещастие това беше главата ми.
— Извинявай — измърмори тя.
— Няма защо — изсумтях аз, макар че не умирах от желание да проверя вкуса на кецовете й.
Накрая, когато усещах пръстите си като разтопено олово, а мускулите на ръцете ми трепереха от изтощение, стигнахме върха и се строполихме изнемощели на земята.
— Ох! — въздъхнах.
— Ах! — отекна като ехо Анабет.
— Гррр! — изръмжа друг глас.
Ако не бях толкова уморен, сигурно щях да подскоча петдесет метра във въздуха. Извърнах се, но не видях никого.
Анабет ми даде знак да пазя тишина и посочи надолу.
Козирката, на която седяхме, беше по-тясна, отколкото си мислех. От другата страна тя изведнъж свършваше и точно оттам беше дошъл гласът.
— Леле, леле, колко си докачлива! — заяви този, дето беше изръмжал.
— Изправи се срещу мен! — отвърна момичешки глас, който определено беше на Клариса, не бих могъл да го сбъркам. — Върни ми меча и нека си премерим силите.
Чудовището избухна в смях.
С Анабет пропълзяхме към ръба. Намирахме се точно над входа на пещерата на циклопа. Под нас бяха Полифем и Гроувър в сватбената си рокля. Клариса беше овързана и провесена над казан с вряща вода. Надявах се да зърна и Тайсън до нея. Дори и да беше в опасност, поне щях да знам, че е жив. Но от него нямаше и следа.
— Хмм… — провлачи замислено Полифем. — Сега ли да изядем нахалното момиче, или да я запазим за сватбеното пиршество? Какво мисли малката ми женичка?
Обърна се към Гроувър, който отстъпи и едва не се спъна в довършения си шлейф.
— О! Ами май не съм гладна точно сега, скъпи. Може би…
— Жена ли каза? — обади се Клариса. — Кой? Гроувър ли?
— Млъкни! — прошепна до мен Анабет. — Млъкни, в името на боговете!
— Кой е Гроувър? — изръмжа Полифем.
— Сатирът! — извика Клариса.
— О! — изпищя Гроувър. — Горкичката, мозъкът й е заврял от топлината. Свали я, скъпи!
Полифем присви голямото си мътно око, сякаш се мъчеше да огледа по-добре Клариса.
На живо циклопът беше още по-ужасен, отколкото в сънищата ми. Не само заради отвратителната му миризма, която сега се усещаше, а и защото се беше нагласил като младоженец — с груба шотландска поличка и наметка за раменете, ушита от яркосини смокинги, сякаш беше събрал дрехите от гостите на някаква сватба.
— Какъв сатир? — попита Полифем. — Сатирите са вкусни. Да не би да си ми довела сатир?
— Не, идиот такъв! — изрева Клариса. — Този сатир до теб! Гроувър! Дето е в сватбена рокля!
Идеше ми да й извия врата, но вече беше късно. Нищо не можех да направя, стоях безпомощно и гледах как циклопът се обръща и смъква воала от главата на Гроувър. Отдолу се показаха къдравата му коса, рехавата младежка брада и малките му рогца.
Полифем смаяно си пое дъх.
— Не виждам добре — изръмжа той, — откакто преди много години един герой се опита да ме ослепи. Но въпреки това съм сигурен, че ти не си циклопка!
Сграбчи роклята на Гроувър и я разкъса. Отдолу сатирът беше по тениска и джинси. Той изкрещя и се просна на земята, а юмрукът на чудовището прелетя над главата му.
— Недей! — примоли се Гроувър. — Не ме яж суров! Знам… знам една чудесна рецепта!
Посегнах към меча си, но Анабет изсъска:
— Почакай!
Полифем се спря, в ръката си стискаше огромен камък, за да смаже лъжливата си невеста.
— Рецепта ли? — повтори той.
— Да, да! Не е хубаво да ме ядеш суров. Ще хванеш ботулизъм и колит и всякакви други гадости. Ще съм много по-вкусен, ако ме изпечеш на бавен огън. С резенчета манго! Може да отидеш да набереш манго още сега, има го долу на брега. А аз ще те почакам тук.
Чудовището се замисли. Сърцето ми биеше оглушително. Ако го нападнех, най-вероятно щях да загина. Но не можех да го оставя да убие Гроувър.
— Печен сатир с резенчета манго — измърмори замислено Полифем. Обърна глава към провесената над врящия казан Клариса. — И ти ли си сатир?