— Не, воняща буца такава! — извика тя. — Аз съм човек! Дъщеря на Арес! Пусни ме, че да ти отсека ръцете!
— Да ми отсечеш ръцете… — повтори Полифем.
— И да ти ги натикам в гърлото!
— Не се плашиш лесно.
— Свали ме оттук!
Полифем сграбчи Гроувър, все едно беше някаква кукла.
— Време е да нахраня овцете. Сватбата се отлага за довечера. И на пиршеството ще имаме печен сатир.
— О! Значи все пак държиш да се ожениш — обади се едва ли не обидено Гроувър. — И коя ще е булката?
Циклопът извърна глава към врящия казан.
Клариса изпъшка.
— О, не! Не говориш сериозно, нали? Аз не съм…
И преди с Анабет да осъзнаем какво точно се разиграваше пред очите ни, Полифем я сграбчи като зряла ябълка и я хвърли заедно с Гроувър в пещерата.
— Приготви се! Ще се върна по залез за голямото празненство!
След това циклопът подсвирна и от пещерата излезе смесено стадо от овце и кози — много по-малки от хищните си посестрими, които бяхме видели на поляната. Докато минаваха покрай него, Полифем ги потупваше ласкаво по гърба и изричаше имената им — Белтбъстър, Тамани, Локхарт.
Когато и последната овца пристъпи навън, циклопът изтъркаля един голям камък на входа на пещерата и виковете на Гроувър и Клариса секнаха.
— Манго — измърмори Полифем. — Какво е манго?
Той пое надолу по склона в светлосиния си младоженчески костюм и ни остави сами пред казана с врящата вода и пещерата, залостена с шесттонна канара.
Напразно се мъчихме цял ден. Канарата не помръдваше. Крещяхме през процепите, удряхме по скалата, какво ли не пробвахме, за да се свържем с Гроувър, но така и не стана ясно дали той ни чуваше.
Дори и ако по някакво чудо успеехме да победим Полифем, пак нямаше да спечелим нищо. Гроувър и Клариса щяха да си умрат в пещерата. Единственият начин да влезем вътре беше да накараме циклопа да избута камъка.
В един момент толкова се ядосах, че стоварих Въртоп върху скалата. Разлетяха се искри. Но дори и вълшебният меч беше безсилен пред огромната канара.
Накрая двамата с Анабет се отчаяхме и седнахме на козирката, като гледахме как в далечината циклопът се разхожда сред стадото си. Той беше разделил обикновените животни от хищните овце — едното стадо беше от едната страна на пропастта, а другото — от другата. Единственият път през нея беше въженият мост, а дъските бяха поставени на голямо разстояние и овцете нямаше как да преминат през него.
По някое време Полифем отиде при хищното стадо от другата страна. За съжаление овцете не го нападнаха. Не му обърнаха никакво внимание. Той им хвърли парчета месо, което извади от една плетена кошница — това само подсили появилото се след превръщането ми в морско свинче усещане, че трябва да последвам примера на Гроувър и да стана вегетарианец.
— Хитрост — обяви Анабет. — Щом не можем да го надвием със сила, ще използваме хитрост.
— Добре — кимнах. — Какво предлагаш?
— Още не съм го измислила.
— Страхотно!
— Полифем ще трябва да мръдне скалата, за да вкара овцете.
— По залез-слънце — обадих се. — И тогава ще се ожени за Клариса и ще изяде Гроувър. Не знам кое от двете е по-отвратително.
— Може да се промъкна вътре с шапката-невидимка — рече тя.
— А аз?
— Овце… — измърмори замислено Анабет и ме изгледа с онзи лукав поглед, от който винаги ми настръхваше косата. — Нали обичаш овце?
— Не се пускай! — прошепна Анабет, която стоеше невидима някъде вдясно от мен. Лесно й беше на нея. Нали не тя висеше под корема на овцата.
Признавам си, че не беше толкова трудно, колкото си мислех. Пъхал съм се под колата на мама, за да сменя маслото, и това не беше кой знае колко по-различно. Овцата не ми обръщаше внимание. Дори и най-дребните овце на циклопа бяха достатъчно яки, за да издържат тежестта ми, а вълната им беше здрава. Сграбчих руното, обхванах с крака задните бутове на овцата и готово — все едно бях в корема на кенгуру, само дето ми беше трудно да дишам заради вълната в лицето ми.
Ако ви интересува, да знаете, че коремът на овцата не мирише особено приятно. Представете си вълнен пуловер, овъргалян в кал и след това забравен в пералнята поне седмица. Нещо такова.
Слънцето клонеше към залез.
Почти веднага, щом се настаних, циклопът извика: