Махнах безпомощно с ръце в знак, че не одобрявам неговия закоравял материализъм, и се заех да оправям леглото. А той продължи да нанася линии и цифри върху прозрачния чертеж. Работата му изискваше голямо внимание и точност и аз не можех да не се учудвам на неговото умение да сдържа и разпределя силите си при изпълнението на такава тънка и сложна задача.
Като натъкмих леглото, аз неволно и някак възторжено се загледах в него. Той без съмнение беше хубавец — от него лъхаше мъжка красота. И още един път с удивление забелязах, че по лицето му нямаше никаква следа от злоба, слабост или порочност. Убедих се, че това бе лице на човек, който никога не бе извършил нещо лошо. Но, разбира се, аз не желая да бъда криво разбран: искам да кажа, че това бе лице на човек, който никога не бе действувал в разрез със своята съвест, или по-точно — на човек, лишен от всякаква съвест. Дори съм наклонен да приема повече последното предположение. Той бе великолепен образец на атавизъм — човек толкова примитивен, че можеше да бъде взет за представител на расата, появила се на земята дълго преди развитието на нравственото начало у хората. Той просто беше неморален, а не аморален. Както вече казах, той имаше красиво мъжко лице. То беше гладко избръснато и всяка негова черта се открояваше ясно като линиите на скъпоценен камък. Слънцето и морето бяха придали на светлата му по начало кожа тъмнобронзов оттенък, а това усилваше дивата красота на лицето и напомняше за дълга и упорита борба със стихиите. Устните му бяха пълни, но в тях имаше твърдост и дори рязкост, характерни по-скоро за тънките устни. Със също такива резки линии се отличаваха челюстите и брадата, както и носът, в които се чувствуваше свирепата неукротимост на самеца. Носът му напомняше донякъде орлов клюн, нос на човек, роден да заповядва и побеждава. Би могъл да се нарече гръцки, би могъл да се нарече римски нос, само че бе доста масивен за първия и доста тънък за втория. Но докато от овалното му лице лъхаше свирепост и сила, първобитната меланхолия, от която страдаше, като че ли задълбочаваше линиите на устата, очите и челото и придаваше на същото това лице пълнота и завършеност, които иначе биха отсъствували.
И тъй, аз забелязах, че стоя и го изучавам. Трудно ми е да предам колко силно ме заинтригува този човек. Кой бе той? Какво представляваше? Как бе станал такъв? Като че ли в него бяха заложени всички сили, всички възможности. А защо тогава бе останал само един неизвестен капитан на някакъв си тюленоловен кораб, прочут сред ловците на тюлени със своята необикновена жестокост? Моето любопитство се изля в цял поток от думи. — Защо не сте извършили нещо велико в този свят? С вродената у вас сила вие бихте могли да се издигнете на каквато искате висота. Лишен от съвест и от морален инстинкт, вие бихте могли да покорите целия свят, да го накарате да падне пред нозете ви! А ето че стигнал разцвета на своите сили, отдето започва надолнището, умирането, вие водите тъмно и жалко съществуване, ходите на лов за морски животни, за да удовлетворите нечия женска суета и жажда за украшения, затъвате в свинство — според вашите собствени думи, — а това във всеки случай съвсем не е блестящо занятие. Защо при вашата изумителна сила не сте създали нищо? Вас не ви е спирало нищо, нищо не би могло и да ви спре! Какво не ви е достигнало? Честолюбие ли ви е липсвало? Или сте били жертва на някакви изкушения? Какво ви е спряло? Какво ви е спряло?
Още в началото на моето избухване Ларсен бе вдигнал очи към мене и добродушно ме изчака, докато свърших и застанах пред него смутен и задъхан. Той почака още една минута, сякаш размишляваше откъде да започне, сетне заговори:
— Хъмп, знаете ли притчата за сеяча, който излязъл да сее? Ако си спомняте, едни семена , падали на камениста почва, дето имало малко пръст, и веднага покарвали, защото земята била плитка. Когато слънцето изгряло, те почнали да съхнат и понеже нямали дълбоки корени, загинали. Други семена паднали сред тръни, тръните пораснали и ги задушили.
— Е, добре… — промълвих аз.
— Добре ли? — попита той полураздразнено. — Съвсем не е добре: аз бях едно от тия семена!
Ларсен наведе глава над скицата и продължи да чертае. Аз свърших работата си и бях отворил вече вратата, когато той отново ме заговори:
— Хъмп, ако поразгледате на картата западния бряг на Норвегия, ще видите една вдлъбнатина, наречена Ромсдал-Фьорд. Аз съм се родил на сто мили от този тесен залив. По рождение обаче не съм норвежец, а датчанин. Баща ми и майка ми бяха датчани, аз и до ден днешен не зная как са попаднали на тази мръсна и студена ивица земя. Те никога не говореха за това. Във всичко останало няма никаква тайна. Родителите ми бяха бедни и неграмотни хорица, произлезли от бедни и неграмотни бащи, деди и прадеди — крайбрежни селяни, които изпращаха децата си по море от незапомнени времена. Няма друго нищо за разказване, това е всичко.