— Почакай, Хъмп — прошепна той. — Къде е щурманът?
Аз поклатих глава.
— Йохансен! — тихо повика той. — Йохансен! — Сетне попита Харисън: — Къде е Йохансен?
Младият матрос очевидно се бе вече окопитил, защото доста спокойно отговори:
— Не зная, сър. Преди малко го видях да отива към носа.
— Аз също отидох към носа, но ти навярно си забелязал, че се върнах от противоположната страна. Как си обясняваш това?
— Трябва да сте паднали зад борда, сър.
— Да го потърся ли в кубрика, сър? — попитах аз. Вълка Ларсен поклати глава.
— Няма да го намериш, Хъмп. Но да вървим, ти ми трябваш. Зарежи завивките си. Остави ги тук!
Тръгнах по петите му. На палубата беше тихо.
— Проклети ловци! — мърмореше той. — Така затлъстяха и се отпуснаха, че не могат да стоят четири часа на вахта.
На носа намерихме трима матроси, които спяха. Той ги обърна и огледа лицата им. Те бяха дежурните на палубата. А на корабите е прието при добро време да се позволява на дежурните да спят, с изключение на началника, кормчията и наблюдателя.
— Кой е наблюдател? — попита Вълка Ларсен.
— Аз, сър — отговори с лек трепет в гласа Холиок, един от старите моряци. — Аз току-що задрямах, сър. Прощавайте, сър. Това няма вече да се случи.
— Чу ли, видя ли нещо на палубата?
— Не, сър. Аз …
Но Вълка Ларсен се обърна, като изръмжа с презрение и остави матроса да търка очите си, учуден, че така евтино се отърва.
— Тихо сега! — прошепна Вълка Ларсен, като се сви и заслиза надолу по стълбището в кубрика. Следвах го с разтупкано сърце. Не знаех какво щеше да се случи, както не знаех и какво се беше случило. Но разбрах, че се бе проляла кръв и не току-тъй, по своя воля, Вълка Ларсен бе полетял зад борда с пукнат череп. Освен това Йохансен бе изчезнал.
За пръв път се спусках в матроския кубрик и няма скоро да забравя какво впечатление ми направи картината, която се откри пред очите ми, когато стъпих на най-долното стъпало. Намиращо се в самия нос на кораба, помещението имаше триъгълна форма. Покрай трите му страни един над друг бяха наредени наровете — дванайсет на брой. То не беше по-голямо от една обикновена стаичка на Гръб стрийт и в това местенце бяха наблъскани дванайсет мъже, които ядяха, спяха и изпълняваха всичките си жизнени функции. Моята стая у дома не беше много голяма, но все пак в нея биха могли да се поберат десетина подобни помещения, а ако се вземе под внимание височината на тавана — и двайсетина.
Усетих миризма на нещо кисело, спарено и при светлината на клатушкащия се корабен фенер видях, че всяка педя местенце на стената бе отрупано с ботуши, мушами и всевъзможни дрипи — чисти и мръсни. Всичко това от поклащането на кораба се движеше напред-назад с шумолящ звук, който напомняше търкането на дърво о покрива или стената на някоя къща. От време на време някакъв ботуш глухо се удряше о стената. И макар че нощта беше тиха и морето спокойно, греди и дъски скрибуцаха в нескончаем хор, а изпод дъсчения под се разнасяха някакви странни звуци.
Всичко това съвсем не смущаваше спящите. Бяха осем души — двете свободни от вахта смени. Застоялият въздух бе стоплен от тяхното дишане, чуваха се въздишки, хъркане и стонове — неизменни спътници на почивката на получовека-полуживотното. Но наистина ли спяха? Всички ли спяха? И кога са заспали? Отдавна ли? От това именно се интересуваше Вълка Ларсен: той искаше да открие тези, които се преструваха, че спят или пък са заспали неотдавна. За тази цел той прибягна до нещо, което ми напомни за един от разказите на Бокачо.
Ларсен свали корабния фенер от клатещата се рамка и ми го подаде. Почна от първите нарове, откъм дясната стена. На горния нар лежеше канакът41, отличен матрос, когото другарите му наричаха Уфти-Уфти. Той спеше на гръб и дишаше тихо и спокойно като жена. Едната му ръка беше под главата, а другата почиваше върху одеялото. Вълка Ларсен го хвана за китката и почна да измерва пулса му. Изведнъж канакът се събуди тъй безшумно, както спеше. Тялото му дори не трепна, само очите му, големи и черни, се разтвориха широко и той спря погледа си върху нас, без да мига. Вълка Ларсен постави пръст до устните си в знак на мълчание и очите отново се затвориха.
На долния нар лежеше Луис, дебел, горещ и потен той спеше непристорено, потънал в дълбок сън. Докато Вълка Ларсен измерваше пулса му, той неспокойносе обърна и така се изпъна, че за миг тялото му се крепеше само на раменете и петите. Устните му се размърдаха и той произнесе следните загадъчни думи: