Надявах се, че неговите жертви ще намерят случай да избягат, докато пълним буретата с прясна вода, но Вълка Ларсен бе избрал добре мястото, където да хвърли котва. „Призрак“ се спря половин миля навън от линията, на която се разбиваха вълните, която ни отделяше от един усамотен пясъчен бряг. Пред нас се откриваха тесни дефилета със стръмни вулканични стени, по които никой не можеше да се изкачи. И тук именно, под непосредствения надзор на капитана, който сам отиде на брега, Лич и Джонсън пълнеха малките бурета и ги търкаляха по пясъка. Така че на тях не им се удаваше никакъв случай да избягат с една от лодките.
Но такъв опит направиха Харисън и Кели. Те съставляваха екипажа на една от лодките, които отиваха до брега и се връщаха всеки път с по едно пълно буре. Малко преди обед, отправяйки се с празно буре към брега, те внезапно измениха направлението си, като се отбиха вляво, за да заобиколят носа, който се издигаше в морето между тях и свободата. Там, зад белите пенести вълни, които се разбиваха в него, се разстилаха живописни селца на японски колонисти и приветливи долини, които се врязваха дълбоко във вътрешността на острова. Ако се удадеше на двамата мъже да се скрият там, тогава Вълка Ларсен нямаше да бъде повече опасен за тях.
Хендерсън и Смок цялата сутрин се разхождаха по палубата и едва сега разбрах с каква цел. Като взеха пушките си, те спокойно откриха огън по бегълците. Това беше хладнокръвна демонстрация на точна стрелба. Техните куршуми отначало незлобливо свиреха по водната повърхност около лодката; но тъй като бегълците продължаваха да гребат усилено, куршумите заудряха все по-близо и по-близо.
— А сега гледай как ще цапна дясното весло на Кели! — рече Смок, като се прицели по-старателно.
Видях през бинокъла как веслото се раздроби. Хендерсън извърши същата операция с дясното весло на Харисън. Лодката се завъртя на място. Същата участ постигна и двете останали гребла. Бегълците се опитаха да гребат с останалите парчета, но скоро и те бяха избити от ръцете им. Кели откърти една дъска от лодката и започна да гребе с нея, но изведнъж я захвърли и извика от болка — накълцаните от следващия куршум тресчици се бяха забили в ръцете му. Тогава те се примириха със съдбата и оставиха лодката да се носи по течението, докато втора лодка, изпратена от Вълка Ларсен, не ги изтегли на буксир и докара до кораба.
Привечер ние вдигнахме котва и потеглихме. Сега ни предстояха цели три или четири месеца лов на тюлени. Перспективите бяха доста мрачни и аз с натежало сърце се заех със своите задължения. На „Призрак“ беше настъпило някакво погребално настроение. Вълка Ларсен се бе тръшнал на легло с едно от своите странни и мъчителни главоболия. Харисън с унил вид стоеше на руля, подпирайки се целият на него, сякаш краката му вече не го държаха. Останалите мъже мълчаха, навъсени и сърдити. По едно време се натъкнах на Кели — обронил глава на колене и обгърнал я с ръце, той стоеше от подветрената страня на люка, на матроския кубрик, изпаднал в дълбоко отчаяние.
Джонсън намерих проснат на самия нос на кораба, втренчил мътен поглед в бушуващите вълни отпред, и с ужас си спомних за пророческите думи на Вълка Ларсен. Мина ми през ума, че това внушение почва да става действителност. Опитах се да прогоня неговите мрачни мисли и му извиках да се махне оттам, ала той само се усмихна тъжно и отказа да се подчини.
Когато се върнах на кърмата, Лич се приближи към мене.
— Искам една услуга от вас, мистър Ван Уейдън — каза той. — Ако имате щастието да се завърнете във Фриско, потърсете, ако обичате, Мат Маккарти, моя старец. Той е обущар и живее над хълма, зад пекарницата „Мейфср“. Там всички го знаят и вие лесно ще го намерите. Кажете му, че съжалявам много за неприятностите, които съм му причинил, и за това, което направих. И кажете му вместо мене: бог да го благослови.
Аз кимнах с глава и добавих:
— Ние всички ще се завърнем в Сан Франциско, Лич. Тогава двамата с тебе ще отидем да видим Мат Маккарти.
— Бих искал да вярвам в това — отвърна той, като стисна ръката ми, — но не мога. Вълка Ларсен ще ме погуби, зная. Бих желал само да стори това по-скоро.
А когато Лич ме остави, почувствувах, че и аз имам същото желание — да умра. Щом като това щеше да стане, нека стане по-скоро! Всеобщото отчаяние се бе вселило и в мене. Катастрофата изглеждаше неизбежна. И разхождайки се по палубата, час подир час, аз чувствувах, че съм заразен от отвратителните идеи на Вълка Ларсен. Защо е всичко това? Къде е величието на живота, щом той допуска такова лекомислено, безотговорно разрушаване на човешки души? Животът наистина е нещо евтино и мръсно, и колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. Нека свърши и край! И ето че аз също се облегнах на ръба на борда и се взрях с очакване в моето, уверен, че рано или късно ще потъна там долу, долу, в неговата студена, зелена забрава.