Глава XVII
Колкото и да изглеждаше странно, въпреки общите очаквания, нищо особено не се случи на „Призрак“. Ние плувахме на северозапад, докато пред нас се мяркаха бреговете на Япония и настигнахме голямо стадо тюлени. Появило се тук кой знае от коя част на безграничния Тихи океан, то извършваше ежегодното си преселение на север, към своите леговища по бреговете на Берингово море. И ние пътувахме на север с тюлените, изтребвахме ги най-свирепо, хвърляхме одраните им трупове на акулите, а кожите им посолявахме, за да могат по-късно да красят хубавите рамене на градските жени.
Това безжалостно избиване се извършваше само заради жените. Никой не ядеше тюленовото месо, нито имаше нужда от мазнината. След няколко дни успешен лов нашата палуба се покри с кожи и тела, хлъзгави от мазнина и кръв, а из дупките за изтичане на водата от кораба струяха червени ручейчета. Мачтите, въжетата на платната — всичко беше почервеняло. Мъжете с окървавени до лактите ръце, като касапи, работеха усилено с ножове, за да отделят кожите от хубавите морски същества, които бяха убили.
Моята работа бе да отчитам и разпределям животните, когато ги донасяха на кораба от лодките, да наглеждам одирането, а после да почиствам палубата и да привеждам всичко в ред. Не беше приятна работа. Всичко в мене се възмущаваше от нея; и все пак аз имах голяма полза от това ръководене и направляване на много хора. То разви незначителната административна способност, която притежавах, и аз чувствувах, че ставам по-твърд и решителен, нещо, което можеше да бъде само благотворно за Сиси Ван Уейдън.
Почнах да чувствувам, че никога вече не ще мога да стана предишния Хъмфри Ван Уейдън. Макар че моята вяра и надежда в човека и живота все още преодоляваше разрушителната критика на Вълка Ларсен, той все пак беше успял да ми повлияе в някои дребни неща. Той ми бе разкрил действителния свят, за който почти нищо не знаех и който винаги бях отбягвал. Аз се научих да гледам по-отблизо на живота, да признавам, че в света има неща, наречени факти, да излизам от сферите на мисълта и идеите и да отдавам известно значение на определените и обективни фази на съществуване.
От деня, в който започна ловът, аз имах възможност да прекарвам все повече и повече време в компанията на Вълка Ларсен. Когато времето бе хубаво и ние попадахме сред стадо тюлени, всички се намираха навън, в лодките, на борда оставахме само той, аз и Томъс Мъгридж, който не влизаше в сметката. Но и ние не стояхме със скръстени ръце. Шестте лодки се разпръсваха като ветрило пред кораба, като разстоянието между първата, наветрена лодка, и последната, подветрена лодка, достигаше до десет, двадесет мили. Там те кръстосваха надлъж и нашир и само падането на нощта или лошото време ги заставяха да се приберат. Нашето задължение беше да направляваме умело „Призрак“ в подветрената страна на последната лодка, така че всички лодки да могат да се приберат на кораба с попътен вятър в случай на вихрушка или опасност от буря.
Не бе лесно на двама души, особено при по-силен вятър, да се справят с кораб като „Призрак“ — да въртят руля, да следят за лодките, да издигат и свалят платната; аз бях длъжен да овладея всичко това и да го овладея в най-кратко време. Да управлявам кораба се научих достатъчно бързо. Но да се изкачвам до салинга и да се катеря, когато трябваше да отида още по-нагоре, като придвижвам цялата тежест на тялото с ръцете си — това бе по-трудно. Обаче и това усвоих бързо, защото чувствувах някакво необяснимо желание да се издигна в очите на Вълка Ларсен, да му докажа своето право на живот, и то не само с доводите на ума си. И ето че дойде време, когато изпитвах удоволствие да се изкачвам до самия връх на мачтата и задържайки се само с нозете си, да търся от тая страшна височина лодките с бинокъл.
Спомням си един хубав ден, когато ловците напуснаха кораба рано сутринта и гърмежите от пушките им ставаха все по-глухи и по-далечни, докато съвсем замряха; лодките се бяха пръснали напред и встрани из морето. Лъхаше само лек западен ветрец, но и той затихна, докато успеем да направим нашата обичайна маневра от подветрената страна на последната лодка. От върха на мачтата видях как шестте лодки изчезнаха една след друга зад хоризонта, като преследваха плуващите на запад тюлени. Ние едва помръдвахме по спокойното море, без да можем да ги следваме. Вълка Л арсен почна да се безпокои. Барометърът спадаше и небето на изток никак не му се харесваше. Той го разглеждаше с неотслабващ интерес.