— Вятърът ще ни удари в кърмата — обясни ми той. — Ако съдим по последните гърмежи, лодките са се отдалечили малко на юг.
Той се обърна и отиде при руля. Аз се отправих към носа и заех мястото си при кливера. Полъхът във въздуха се усили. Платната лениво затрептяха.
— Слава богу, че бурята не идва изведнъж, мистър Ван Уейдън! — възбудено извика готвачът.
И аз бях благодарен за това. защото бях научил вече достатъчно, за да разбера какво поражение ни очакваше, когато всички платна са опънати. Поривите на вятъра станаха по-силни, платната се опънаха и „Призрак“ потегли. Вълка Ларсен силно завъртя руля наляво и ние се понесохме напред. Сега вятърът ни удряше право в кърмата, той ревеше все по-силно и предните платна почнаха да плющят оглушително. Не можех да видя какво ставаше по другите части на палубата, но почувствувах как корабът внезапно подскочи и се наклони, когато фокът и гротът се издуха от вятъра. Аз се занимавах с бом-кливера, кливера и стаксела46 и когато най-после се справих със задачата си, „Призрак“ летеше на югозапад с всички платна от дясната си страна. От силното напрежение сърцето ми удряше като чук, без да мога да си поема дъх, аз се хвърлих към топселите и преди вятърът да беше станал по-силен, ние успяхме да ги свием навреме. След това се отправих към кърмата за нови нареждания.
Вълка Ларсен одобрително кимна с глава и ми предаде руля. Вятърът непрекъснато се усилваше, морето се надигаше. Аз направлявах кораба цял час и с всяка измината минута това ставаше все по-тежко. Нямах още достатъчно опит, за да управлявам кораба при такъв силен страничен вятър.
— Хъмп, изкачи се на мачтата и потърсете с бинокъла някои от лодките. Ние сме изминали най-малко десет мили, а сега плуваме със скорост дванайсет-тринайсет възли. Моята старица знае как да бяга!
Аз се задоволих да се покатеря до салинга на около седемдесет фута над палубата. Претърсвайки огромното водно пространство наоколо, разбрах, че трябва много да бързаме, ако искаме да спасим някои от нашите хора. Наистина, докато се вглеждах в бушуващото море, по което се движехме, аз се съмнявах дали ще се намери поне една оцеляла лодка. Изглеждаше невероятно, че такива крехки лодки ще могат да устоят на напора на вятъра и вълните.
Самият аз не усещах всичката сила на вятъра, тъй като се движехме в неговата посока, но горе, от високото, на мене ми се струваше, че се намирам не на кораба, а някъде извън него и че сякаш гледам отстрани фигурата му, очертана ясно върху фона на разпененото море. Понякога той се накланяше надясно, блъскаше се в някоя огромна вълна и тогава цялата му палуба от перилата до люка се скриваше под разпенената вода. В такива моменти — когато корабът залиташе от една страна на друга — аз с главозамайваща бързина описвах във въздуха дъга, сякаш се намирах на края на огромно, обърнато нагоре махало, амплитудата на колебанието на което достигаше до седемдесет фута или повече.
По едно време ужасът от един такъв шеметен полет ме обзе тъй силно, че се вкопчих за мачтата с ръце и крака и изтощен и разтреперан, престанах да търся лодките, виждах само разярените вълни под мене, които заплашваха да погълнат „Призрак“.
Но мисълта за хората сред морето ме накара да се опомня и докато ги търсех, забравих за себе си. Цял час не можех да видя нищо освен откритото бушуващо море. Изведнъж там, където един самотен слънчев лъч бе паднал върху океана и превърнал повърхността в разтопено сребро, забелязах как една малка черна точка се издигна за миг нагоре ,и после отново потъна в бездната. Зачаках търпеливо. Черната точица скоро се мярна още веднъж сред свирепите вълни, вляво от носа на „Призрак“. Не се и опитах да извикам, но съобщих новината на Вълка Ларсен, като махнах с ръка. Той измени курса и когато точицата се показа право пред нас, аз му отправих утвърдителен сигнал.
Точицата порасна, и то така бързо, че сега за пръв път си дадох сметка за бързината, с която се носехме по вълните. Вълка Ларсен ми направи знак да сляза от мачтата и когато застанах до него при руля, той ми даде упътвания за намаляване хода на кораба.
— Очаквайте най-лошото — предупреди ме той, — но не се отчайвайте! Гледайте си работата и следете готвача да не напуска фока.
Успях някак си да се добера до носа, при все че водата непрестанно заливаше ту едната, ту другата половина на палубата. След като дадох необходимите нареждания на Томъс Мъгридж, аз се покатерих няколко стъпки по фор-вантите. Сега лодката беше доста близо и аз можах да установя, че тя бе обърната с носа срещу вятъра и че влачи подире си платното и мачтата, очевидно прехвърлени зад борда, за да служат вместо котва. Тримата мъже усилено изхвърляха вода. Всяка огромна вълна ги скриваше от погледа ми и аз чаках с примряло сърце, страхувайки се, че няма да се появят отново. Но ето че лодката излиташе от пенещите се гребени, насочила нос към небето, като показваше тъмното си мокро дъно и изглеждаше опряна само на кърмата47 си. След това се гмуркаше, сякаш с главата надолу, изчезваше в зиналата бездна, извъртваше се и показваше цялата си вътрешна страна, давайки ни по този начин възможност да зърнем тримата мъже, които изгребваха водата с безумна бързина. И всяко нейно ново появяване беше цяло чудо.