Отново „Призрак“ изплава от бездната, отново издигна палубата си над водата и заскача под натиска на бесния вятър. Беше вече към пет и половина. Половин час по-късно, когато последният зрак на деня се превърна в тъмни, зловещи сенки, съгледах третата лодка. Тя бе с дъното нагоре без признаци от хора около нея. Вълка Ларсен повтори своята маневра — обърна срещу вятъра, спря кораба и го остави да се носи към целта. Тоя път обаче не улучи с някакви четиридесет фута и лодката мина покрай нас, зад кърмата.
— Лодка номер четири! — извика Уфти-Уфти, чийто остър поглед успя да различи цифрата, когато лодката за миг се издигна над пяната с дъното нагоре.
Беше лодката на Хендерсън; заедно с него бяхме загубили и Холиок, и Уйлямс — и тримата опитни матроси. Че бяха загинали — в това не можеше да има никакво съмнение, но лодката беше останала и Вълка Ларсен направи още един отчаян опит да я спаси. Слязох на палубата, когато Хорнър и Керфут напразно протестираха против това.
— Аз няма да си оставя лодката, па ако ще и сам сатаната да разиграва бурята! — крещеше Вълка Ларсен и макар че ние стояхме наблизо, гласът му звучеше тихо, като от някакво огромно разстояние.
— Мистър Ван Уейдън! — извика той и сред рева на бурята гласът му прозвуча като шепот. — Застанете при кливера с Джонсън и Уфти-Уфти! А останалите, марш назад към грота! По-живо! Или ще изпратя всички ви в царството небесно! Разбрахте ли?
И когато той рязко завъртя руля и почна да обръща носа на кораба, на ловците не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят и да вземат участие в рискованото предприятие. Колко голяма беше опасността, разбрах едва тогава, когато отново се намерих под вълните и неволно се хванах за перилата при основата на фок-мачтата. Пръстите ми се отскубнаха и аз бях завлечен към борда и през борда в океана. Не умеех да плувам, ала преди да потъна, вълната ме тласна назад. Една силна ръка ме бе сграбчила и когато „Призрак“ се издигна най-сетне над водата, разбрах, че дължа живота си на Джонсън. Той тревожно се озърташе наоколо и аз забелязах, че липсва Кели, който в последната минута беше дошъл на бака.
Като пропусна лодката и попадна в по-лошо положение, отколкото преди, Вълка Ларсен бе принуден да прибегне към друга маневра. Сетне, като прехвърли останалите платна от дясната страна на кораба и избяга напред под вятъра, той се обърна и почна да плава към лодката откъм лявата й страна.
— Величествено! — извика на ухото ми Джонсън, когато благополучно издържахме и следващия потоп, и аз разбрах, че това възклицание се отнасяше не към мореплавателното изкуство на Вълка Ларсен, а към превъзходните качества на „Призрак“.
Беше се вече толкова стъмнило, че лодката не се виждаше никаква. Но Ларсен направляваше кораба през този ад, като че ли ръководен от безпогрешен инстинкт. Сега, при все че непрекъснато ни заливаха вълните, ние не се отклонявахме настрани и се натъкнахме право на преобърнатата лодка, която разчупихме съвсем, когато я качвахме на борда.
Изминаха още два часа в непосилна работа, докато всички ние — двамата ловци, тримата матроси, Вълка Ларсен и аз — свихме кливера и грота. Като намалихме площта на тия две платна, палубата вече не беше заливана тъй много от водата и „Призрак“ заскача и се загмурка между вълните като тапа.
Още в началото пръстите ми се разраниха до кръв и през всичкото време, докато работех, сълзи, предизвикани от болката, непрекъснато течаха по бузите ми. И когато всичко бе свършено, аз се оттеглих, капнал от умора и паднах на палубата в пълно изнемощение.
В това време измъкнаха изпод полубака Томъс Мъгридж, който в страха си се беше заврял като плъх по време на наводнение. Видях как го мъкнеха по палубата към каюткомпанията и едва тогава с почуда забелязах, че кухнята беше изчезнала — на нейно място на палубата се откриваше празно пространство.
Намерих всички, включително и матросите, събрани в каюткомпанията, и докато на малката печка се вареше кафето, ние пиехме уиски и гризяхме сухари. Никога през живота си не бях ял с такъв апетит. И никога през живота си не бях пил по-вкусно кафе: „Призрак“ така подскачаше и се люшкаше по вълните, че дори и матросите не можеха да се движат, без да се придържат към нещо, а няколко пъти, след като някои извикваше: „Внимание!“, ние се струпвахме един върху друг до стената, сякаш се намирахме на палубата.