— По дяволите наблюдателя! — заяви Вълка Ларсен, когато се нахранихме. — Сега няма що да се прави на палубата. Ако е речено нещо да връхлети върху нас, и без това не можем да го избегнем. Отивайте си всички и лягайте да спите!
Матросите се отправиха към бака, като окичиха пътем сигналните фенери на борда, а двамата ловци останаха да спят в каюткомпанията, тъй като беше опасно да се отваря люка към входа на техния кубрик. Ние с Вълка Ларсен отрязахме премазания пръст на Керфут и зашихме раната. През всичкото време, през което го караха да ,поднася кафе и да поддържа огъня, Томъс Мъгридж се бе оплаквал от болки в слабините и сега се кълнеше, че му са счупени едно или две ребра. Но като го прегледахме, намерихме, че бяха три. Неговия случай обаче отложихме за следния ден поради това, че аз не разбирах нищо от счупени ребра и трябваше по-напред да прочета нещо по този въпрос.
— Мисля, че не си струваше да пожертвувате живота на Кели за една счупена лодка — заявих аз на Вълка Ларсен.
— Но и самият Кели не струваше много нещо — бе отговорът. — Лека нощ!
Мислех си, че след преживените изпитания нямаше да мога да заспя. Измъчваше ме непоносима болка в пръстите, тревожех се за съдбата на трите неоткрити лодки, а и корабът все тъй лудо подскачаше по вълните. Но очите ми се затвориха, щом само главата ми се допря до възглавницата, и в пълно изнемощение спах до сутринта, докато „Призрак“, самотен и неуправляван от никого, се бореше с бурята.
Глава XVIII
На другия ден, когато бурята почна да поутихва, ние с Вълка Ларсен почетохме малко анатомия и хирургия и наместихме ребрата на Томъс Мъгридж. После, когато вятърът почти съвсем спря, Вълка Ларсен захвана да кръстосва с кораба назад-напред в тая част на океана, дето ни връхлетя бурята, като държеше курс малко на запад. През това време поправяхме лодките и шиехме нови платна. Все по-често и по-често се срещахме с други тюленоловни кораби, повечето от тях търсеха загубените си лодки, а някои бяха прибрали на борда си чужд екипаж, намерен по морето. По-голямата част от тия кораби се бяха струпали на запад от нас, а лодките, разпръснати надлъж и нашир, бяха потърсили убежище при най-близкия кораб.
Две наши лодки с цял екипаж ние си взехме от „Циско“, а от друг един кораб, „Сан Диего“, свалихме — за голямо удоволствие на Ларсен и за мое не малко огорчение — Смок, Нилсън и Лич. Тъй че след пет дни ни липсваха само четири души — Хендерсън, Хиолк, Уйлямс и Кели. И ние отново започнахме нашия лов.
Следвайки едно стадо тюлени на север, започнахме да се натъкваме на опасните морски мъгли. Ден след ден мъглата поглъщаше спуснатите лодки още щом докосваха водата, докато ние на борда надувахме рога през равномерни промеждутъци и стреляхме във въздуха всеки петнадесет минути. През цялото това време лодките ту се загубваха, ту биваха намирани, според морския обичай загубените лодки се прибираха от някой чужд, случаен кораб, за да бъдат върнати по-късно на истинския им стопанин. Но Вълка Ларсен, на когото не достигаше една лодка, постъпи така, както можеше и да се очаква от него: присвои си първата отдалечила се от своя кораб лодка, застави хората й да работят за „Призрак“ и не им позволи да се върнат на собствения си кораб, когато той се показа в далечината. Спомням си как с пушка в ръка той натика ловеца и двамата матроси долу в трюма, заставяйки ги да мълчат, докато техният кораб мина покрай нас и капитанът им питаше за тях.
Томъс Мъгридж, вкопчил се в живота с такова удивително упорство, скоро закуцука по палубата, изпълнявайки двояката длъжност на готвач и юнга. Джонсън и Лич, тормозени и бити повече от преди, очакваха своя край заедно с края на ловния сезон. Останалите живееха като кучета и работеха също като кучета, като изпълняваха волята на своя безмилостен господар. Що се отнася до Вълка Ларсен и мен, то ние се спогаждахме доста добре, макар че аз не можах да се освободя от мисълта, че най-правилната постъпка от моя страна би била да го убия. Той безкрайно ме очароваше и същевременно ме изпълваше с неописуем страх. И все пак не можех да си го представя проснат на смъртно легло. Това някак си не отговаряше на неговия образ на човек, който никога няма да остарее. Можех да си го представям само като жив, вечно жив, властвуващ, борещ се и унищожаващ другите.
Когато попаднехме посред някое тюленово стадо и силното морско вълнение не позволяваше да се спускат лодки, Ларсен обичаше да излиза на лов сам, с двама гребци и един кормчия. Той беше добър стрелец и донасяше на борда множество кожи при такива условия на лов, които ловците считаха просто за невъзможни. Изглежда, че той можеше да диша леко само тогава, когато с риск за живота си водеше неравна борба с грозящите го опасности.