Аз все повече и повече усвоявах мореплавателното дело, а през един ясен ден — каквито сега се случваха рядко — имах удоволствието да се справя с „Призрак“ сам и да вдигна лодките без ничия помощ. Вълка Ларсен беше повален на легло от силно главоболие, аз стоях на руля през целия ден, летях по морската шир подир последната лодка, спирах на едно място и вдигнах всичките шест лодки без каквото и да е указание и команди от негова страна.
От време на време ни връхлитаха силни бури, тъй като се намирахме в неблагоприятен и ветровит район. Към средата на юни ни настигна и тайфун — особено паметно за мен събитие и твърде важно поради промените, които донесе в моя живот. Изглежда, че ние бяхме попаднали почти в центъра на тази исполинска вихрушка, но на Вълка Ларсен се удаде да се изплъзне от нея, отправяйки се на юг — отначало с помощта само на кливера, а после с голи мачти. Никога не бях и сънувал, че може да има такива грамадни вълни. Всички бури, през които бяхме преминали по-рано, изглеждаха като малки вълнения в сравнение с тази. От гребен до гребен имаше не по-малко от половин миля, а вълните — уверен съм — надвишаваха и мачтите ни. Тайфунът беше толкова страшен, че дори и Вълка Ларсен не се осмели да остане на едно място, макар че трябваше да се отправи доста на юг и да се отдалечи от тюленовите стада.
Когато тайфунът утихна, ние се намерихме на пътя на презокеанските параходи. И тук, за голямо учудване на ловците, попаднахме сред второ стадо тюлени, нещо като ариергард на първото. Това беше съвсем необикновено явление. Раздаде се команда: „Спусни лодките!“, разнесоха се изстрели и безжалостното унищожаване продължи през целия дълъг ден.
Същата вечер при мене дойде Лич. Току-що бях свършил с отчитането на кожите от последната лодка, когато младият матрос се приближи до мене в тъмнината и тихо попита:
— Мистър Ван Уейдън, можете ли да ми кажете колко далеч сме от сушата и в коя посока се намира Йокохама?
Сърцето ми подскочи от радост, защото схванах какво е намислил, и му дадох нужните указания: направление запад-северозапад, разстояние петстотин мили.
— Благодаря ви, сър — рече той и отново потъна в мрака.
Сутринта изчезна лодка номер три заедно с Джонсън и Лич. Изчезнаха също и бъчонките с вода и хранителните припаси от другите лодки, както и постелите и торбите на двамата бегълци. Вълка Ларсен побесня. Той вдигна платна и се понесе на запад — северозапад. Двама от ловците не слизаха от марса, като претърсваха морето с бинокли,а самият той тичаше по палубата като разярен лъв. Ларсен знаеше много добре за моето съчувствие към бегълците, за да ме изпрати горе като наблюдател.
Вятърът беше приятен, но поривист, и по-лесно би било да се намери игла в купа сено, отколкото малката лодка в безпределните сини простори. Но капитанът реши да изтръгне от „Призрак“ всичките му възможности, само и само да пресече пътя на бегълците към сушата. След като постигна това, той почна да шари с „Призрак“ нагоре-надолу из района, където предполагаше, че ще минат.
Сутринта на третия ден Смок захвана да вика от мачтата, че е съгледал някаква лодка. Всички се струпаха на палубата. Откъм запад духаше остър вятър, който обещаваше да се усили. И ето че там някъде, откъдето идеше вятърът, под трептящата сребриста светлина на изгряващото слънце, се появяваше и изчезваше сред вълните една черна точица.
Изменихме курса и се понесохме към нея. Сърцето ми се сви от болка. Забелязах тържествуващия блясък в очите на Вълка Ларсен и обхванат внезапно от мрачни предчувствия, изпитах силно желание да се хвърля върху него. Мисълта за предстоящото насилие над Лич и Джонсън така ме развълнува, че умът ми се помрачи. Не помня как скочих в кубрика на ловците и вече почнах да се изкачвам нагоре с напълнена пушка в ръка, когато дочух викове на учудване:
— В лодката има петима души!
Изтощен и разтреперан, аз се облегнах на перилата на стълбището и почнах да се вслушвам в гласовете на палубата, потвърждаващи направеното вече откритие. Изведнъж коленете ми се подкосиха и аз се свлякох на стъпалото, дошъл отново на себе си, но изпълнен с ужаса на това, което насмалко не сторих. Като поблагодарих на съдбата, сложих пушката на мястото й и се върнах на палубата.
Никой не беше забелязал моето отсъствие. Лодката се намираше вече достатъчно близо и аз видях, че беше по-голяма и построена по-иначе от тюленоловните лодки. Когато я наближихме съвсем, хората в нея свиха платното, спуснаха мачтата, прибраха веслата и зачакаха да спрем и да ги вземем на борда.