Смок, който се бе спуснал на палубата и застанал до мене, почна да се хили многозначително. Аз го погледнах учудено.
— Гледай ти каква каша! — озъби се той.
— Какво има? — попитах аз. Той продължаваше да се хили.
— Не виждате ли какво има там, на кърмата? Да не убия вече никога тюлен, ако това не е жена!
Аз се вгледах, но не бях сигурен, докато възклицанията, които се понесоха наоколо, не ме убедиха, че на лодката имаше четирима мъже и несъмнено — една жена. Това откритие развълнува всички ни освен Вълка Ларсен, който беше явно разочарован, че това не беше лодката с двете очаквани жертви на неговата злоба.
Спуснахме бом-кливера, пренесохме кливера на наветрения борд. свихме грота и почти спряхме да се движим. Веслата докосваха водата и с няколко удара лодката се допря до нашия борд. Едва сега можах добре да разгледам жената. Беше загърната в дълга широка дреха, тъй като утрото бе хладно. Видях само лицето й и кичури светлокафяви коси, които се показваха изпод матроската фуражка. Очите й бяха големи, кафяви и блестящи, устата — нежна и чувствена, правилно очертаното й лице беше силно обгоряло от слънцето и вятъра.
Тя ми се видя като същество от друг свят. Почувствувах влечение към нея, като умиращият от глад човек — към хляба. Та нали не бях виждал жена вече доста време! Значи, това е жена? Захласнат в това прекрасно видение, съвсем забравих своите задължения на щурман и дори не взех участие в работата по прехвърлянето на хората от лодката. И когато един от матросите подаде жената в протегнатите ръце на Вълка Ларсен, тя само погледна нашите учудени лица и се усмихна приветливо и нежно, така както могат да се усмихват само жените. Колко отдавна не бях виждал такава усмивка! Наистина бях вече забравил, че на света има същества, които могат да се усмихват така.
— Мистър Ван Уейдън!
Гласът на Вълка Ларсен изведнъж ме възвърна към действителността.
— Нали ще бъдете така добър да заведете тази дама долу и да я настаните по-удобно? Пригответе за нея лявата запасна каюта. Нека Куки се погрижи за това. И вижте какво можете да направите за лицето й — цялото е обгоряло от слънцето и вятъра.
След това той бързо се отстрани от нас и почна да разпитва новопристигналите мъже. Лодката беше оставена на произвола на вълните, макар че един от спасените мъже се възмути, тъй като йокохама била съвсем близо.
Съпровождайки непознатата дама до каютата, забелязах, че се плаша от нея и че съм страшно несръчен. И като че ли за първи път в живота си разбрах какво крехко, нежно същество е жената. Като й помагах да слезе по стълбите, аз й хванах ръката и бях поразен от това, колко малка и мека беше тя. Да, жената наистина беше крехка и нежна, но на мене тя ми се стори толкова ефирна, че се боях да не смажа ръката й в моята. Ето какво чувствувах, лишен тъй дълго от женско общество, когато видях Мод Брюстър и в нейното лице — жените въобще.
— Защо се безпокоите толкова много заради мене? — запротестира тя, когато я настаних в креслото на Вълка Ларсен, което измъкнах набързо от неговата каюта. — Тази сутрин всяка минута очаквахме да видим сушата, а до довечера вероятно щяхме да стигнем пристанището, нали така?
Нейната спокойна увереност в утрешния ден ме смути. Как да й опиша положението, в което се намираше, как да й опиша човека, който се носи по морето като зла орисия, как да и разкажа за всичко, което преживях и научих през последните няколко месеца? Но аз отговорих откровено:
— Ако тук бе капитан някой друг, бих ви казал, че утре сутринта ще пристигнем в Йокохама. Но нашият капитан е странен човек и аз ви моля да бъдете готова на всичко. Разбрахте ли? На всичко!
— Не … да си призная, съвсем не ви разбирам — поколеба се в отговора си тя. В очите и се появи вълнение, ала не и страх. — Или криво съм разбирала досега, че на хора, претърпели корабокрушение, навсякъде се оказва особено внимание? А това е толкова дребна работа, нали? Ние сме тъй близо до сушата.
— Наистина не знам — опитах се да я успокоя. — Просто исках да ви подготвя за най-лошото, ако то наистина се случи. Този човек, този капитан е звяр, дявол! И никой не знае каква безумна мисъл може да му дойде на ума всеки миг.
Почнах да се вълнувам, но тя ме прекъсна с думите:
— О, разбирам!
И в нейния глас прозвуча умора. Изглежда, че й беше трудно да мисли. Очевидно бе стигнала до последната степен на изтощение.
Не ми зададе повече въпроси, а аз се въздържах да правя забележки и се заех да приведа в изпълнение заповедта на Вълка Ларсен: да я настаня по-удобно. Шетах около нея като работлива стопанка, извадих от аптечката крем за обгорялото й лице, донесох от личните запаси на Вълка Ларсен бутилка портвайн и дадох нареждания на Томъс Мъгридж как да приготви каютата й.