Хората продължаваха да се тълпят на палубата. Никои не искаше да слиза долу и никой не продумваше. Никой не смееше да погледне другите в очите. Всички бяха замаяни, стояха в мрачно мълчание, сякаш все още не можеха да повярват, да възприемат това, което се бе случило. Вълка Ларсен не ги остави дълго да размишляват. Той тутакси насочи кораба в неговия курс — към тюленовото стадо, а не към Йокохама. Ала матросите не бяха вече тъй усърдни и докато обтягаха въжетата аз ги чувах да ругаят помежду си, макар че устните им си оставаха все тъй свити и безжизнени, както и те самите. Не така обаче се чувствуваха ловците. Смок, който не се смущаваше от нищо, им разправи някакъв виц и те със смях почнаха да се спускат надолу в своя кубрик.
Като се отправих към кърмата, аз срещнах спасения от нас механик. Той се приближи към мене. Лицето му бе бледо, устните му трепереха.
— За бога, сър, кажете ми що за кораб е това?
— Вие не сте сляп, сами виждате — отвърнах почти грубо, макар че сърцето ми беше изпълнено със скръб и страх.
— Такова ли е вашето обещание? — обърнах се аз към Вълка Ларсен.
— Аз не съм обещавал да ги взема на борда — отговори той. — И така или иначе, вие трябва да се съгласите, че не съм ги докоснал с пръст!
И като се разсмя, той повтори:
— Не, не, не съм се докосвал до тях!
Не отговорих.. Бях като зашеметен, не можех да отворя уста. Трябваше да си събера мислите. Чувствувах се отговорен за жената, която спеше долу, и в главата ми възникна една-единствена разумна мисъл: не трябва да действувам прибързано, ако искам да й бъда полезен с каквото и да било.
Глава XX
Денят завърши без нови произшествия. Слабата буря, която „ни изми вратовете“, почна да затихва. Механикът и тримата смазвачи след един горещ спор с Ларсен бяха разпределени по лодки под началството на ловците и зачислени към корабната вахта, за която цел бяха и екипирани от корабния магазин. И когато се отправиха към бака, те все още протестираха, но не много високо. От това, което бяха видели, те имаха вече ясна представа за характера на Вълка Ларсен, а историите, на които се бяха вече наслушали на борда, убиха у тях всяко желание да се бунтуват.
Мис Брюстър — името й узнахме от механика — все още спеше. На вечерята помолих ловците да приказват по-тихо, за да не я безпокоят. Тя се яви пред нас чак на следното утро. Бях наредил да й сервират храната отделно, но Вълка Ларсен тутакси се наложи:
— Коя е тя, та да се гнуси от общата трапеза и от нашето присъствие?
Обаче появяването на нашата пасажерка в столовата бе доста весело и забавно. Ловците мълчаха като риби. Само Джок Хорнър и Смок не проявиха никакво смущение: от време на време те скришом хвърляха погледи към нея и дори се опитваха да вземат участие в разговора. Останалите четирима мъже, забили поглед в чиниите си, дъвчеха замислено и равномерно, ушите им се движеха в такт с челюстите като на повечето животни.
Отначало Вълка Ларсен приказваше малко и даваше къси отговори, когато се обръщаха към него. Не може да се каже, че той се смущаваше, съвсем не. Тая жена представляваше за него нещо ново, непознат за него тип,и любопитството му се събуди. Той внимателно я изучаваше, като откъсваше поглед от лицето й само за да следи движението на ръцете и раменете й. Аз също я наблюдавах и макар че всъщност сам поддържах разговора, не можех да се избавя от чувството, че се смущавам и че не се владея напълно. Затуй пък Вълка Ларсен се държеше съвсем непринудено, с пълна увереност в себе си — увереност, която с нищо не можеше да се разколебае. От жените той се страхуваше не повече, отколкото от бурите и сраженията.
— А кога ще пристигнем в Йокохама? — попита тя, като се обърна към него и го погледна право в очите.
Въпросът бе зададен без заобикалки. Челюстите престанаха да работят, ушите спряха да се движат и макар че очите бяха както и досега приковани в чиниите, всеки очакваше отговора с напрежение и крайно внимание.
— След четири месеца, а може и след три, ако ловният сезон свърши по-рано — отвърна Вълка Ларсен.
Тя се задъха и неуверено промърмори:
— Аз … аз мислех … казаха ми, че оттук до Йокохама може да се стигне само за един ден. Вие … — Тук тя се запъна и заоглежда обкръжаващите я безизразни лица, наведени над чиниите. — Вие нямате право да постъпвате така!
— Този въпрос трябва да обсъдите с мистър Ван Уейдън — отвърна Ларсен, като кимна към мене с насмешливо смигване. — Мистър Ван Уейдън е, както се казва, авторитет по въпросите на правото. Но аз съм прост матрос и гледам на работата малко по-другояче … За вас може би е нещастие, че трябва да останете тук, но затуй пък това за нас е голямо щастие!