Той я гледаше усмихнато. Тя наведе очи под неговия поглед, но отново ги повдигна и някак предизвикателно ме погледна. В нейните очи прочетох неизказания въпрос: право ли е това? Но бях вече решил, че трябва да играя неутрална роля и затова не отговорих.
— А какво е вашето мнение? — настоя тя.
— Че това е нещастие, особено ако вие имате да вършите някаква належаща работа през идните няколко месеца. Но тъй като заявихте, че сте предприели това пътуване до Япония с цел да поправите здравето си, мога да ви заявя, че никъде няма да укрепнете така добре, както на борда на „Призрак“.
Видях как очите й блеснаха от негодувание и този път наведох глава, като почувствувах как се зачервява лицето ми под нейния поглед. Това бе признак на страхливост, но какво друго можех да направя?
— Да, мистър Ван Уейдън знае какво говори — разсмя се Вълка Ларсен.
Кимнах с глава, а мис Брюстър, след като се посъвзе, почна да очаква какво ще последва.
— Не може да се каже, че е станал някакъв особен здравеняк — продължи Вълка Ларсен, — но той изумително укрепна. Трябваше да го видите, когато го прибрахме на борда. Жалък съсухрен човечец — на нищо не приличаше. Не е ли така, Керфут?
Керфут бе тъй изненадан от този неочакван въпрос, отправен към него, че изпусна ножа си на пода, но все пак успя да издаде някакъв одобрителен звук.
— Беленето на картофи и миенето на съдове му подействува добре. Нали, Керфут?
Керфут отново изгрухтя.
— А погледнете го сега! Наистина не би могъл да се нарече мускулест, но все пак у него се появиха мускули, нещо, което по-рано той нямаше. Освен това той стои вече на собствените си крака! Може би не бихте се убедили в това, като го гледате, но отначало, ще повярвате ли, той не можеше да се изправи без чужда помощ.
Ловците се закискаха, но тя ме погледна с такова съчувствие, че аз бях напълно възнаграден за безочливостта на Вълка Ларсен. Наистина тъй отдавна не бях получавал съчувствие от никого, че сега се развълнувах дълбоко и на драго сърце станах неин доброволен роб. Но ме хвана яд на Вълка Ларсен. Със своя намек той подложи на съмнение моето мъжко достойнство, подложи на съмнение самите тези нозе, с които, както се хвалеше, той ме беше снабдил.
— Възможно е да съм се научил да стоя на собствените си нозе — възразих аз, — но още не съм свикнал да тъпча с тях върху нозете на другите!
Ларсен ме погледна нахално.
— В такъв случай вашето възпитание е завършено само наполовина! — каза сухо той и като се обърна към мис Брюстър, продължи: — Ние тук на „Призрак“ сме много гостоприемни. Мистър Ван Уейдън вече се е убедил в това. Правим всичко възможно, за да се чувствуват гостите ни като у дома си. Така ли е, мистър Ван Уейдън?
— И дори ги оставяме да белят картофи и да мият съдове — отговорих аз. — Да не говорим за това, че понякога ги стискаме за гърлото в знак на особено дружелюбие.
— Моля, не си съставяйте за нас лъжлива представа от думите на мистър Ван Уейдън! — прибави Ларсен с превзета тревога. — Забелязвате ли, мис Брюстър, че той носи на колана си кама … хм . нещо съвсем необикновено за един щурман! Общо взето, мистър Ван Уейдън е човек, достоен за уважение, но понякога .. как да кажа? … почва да буйствува и тогава са необходими по-строги мерки. Но в спокойни минути той е твърде честен и разсъдителен и тъй като сега е спокоен, вярвам, няма да откаже, че само вчера заплашваше да ме убие.
Едва не се задуших от възмущение, очите ми наистина пламтяха; капитанът кимна с глава към мене.
— Погледнете го сега. Той едва се владее във ваше присъствие. Изглежда, не е свикнал с женско общество. Ще трябва да се въоръжа, преди да се осмеля да изляза с него на палубата.
— Наистина лоша е работата, много е лоша! — промърмори той и тъжно заклати глава, а в това време ловците се превиваха от смях.
Пресипналите от морския вятър гласове на тия хора и техният груб кикот звучаха в тясното помещение зловещо и диво. Всичко наоколо беше диво. И гледайки тая жена, тъй далечна и чужда, която съвсем не подхождаше на обстановката, за първи път забелязах колко бях привикнал с тази среда и как бях станал вече част от нея. Познавах добре всички тия хора, познавах техните мисли и чувства, самият бях станал един от тях, живеех като ловец на тюлени, хранех се като ловец на тюлени и повечето време мислех като тях. На мене вече не ми се виждаха странни техните груби дрехи и сурови лица, и лудият им смях, както и скърцащите стени на каютата, и лампата, която леко се полюляваше.