Като си мажех филийка хляб с масло, случайно хвърлих поглед на ръката си. Ставите ми бяха изподрани и възпалени, пръстите подпухнали, ноктите черни. Знаех, че лицето ми е обрасло с гъста четинеста брада, че ръкавът на куртката ми е скъсан, че на яката на синята ми риза липсва едно копче. Камата, за която бе споменал Вълка Ларсен, висеше в ножницата на колана. До този миг това ми се струваше съвсем естествено, но сега, когато погледнах наоколо с очите на мис Брюстър, разбрах колко странна трябва да й се вижда камата, както и всичко останало в каютата.
Но тя бе схванала подигравката в думите на Вълка Ларсен и отново хвърли към мене съчувствен поглед. В очите й имаше някакъв смут. Това подигравателно отношение на капитана към мене я караше да се тревожи още повече за своята съдба.
— Може би някой случайно минаващ кораб ще ме вземе на борда си — промълви тя.
— Тук не минават други кораби освен тюленоловни — отвърна Вълка Ларсен.
— Но аз нямам със себе си нито дрехи, нито нищо! — възрази тя. — Вие навярно забравяте, сър, че не съм мъж, че не съм свикнала с този скитнишки, безгрижен живот, какъвто водите вие и вашите хора.
— И колкото по-скоро привикнете към него, толкова по-добре — отговори той. — Аз ще ви дам плат, игли и конци. Предполагам, че за вас няма да е много трудно да си ушиете една-две рокли!
Мис Брюстър сви устни, с което искаше да каже, че не разбира нищо от шиене на дрехи. За мене бе съвсем ясно, че тя е уплашена и объркана и че се старае геройски да скрие това.
— Предполагам, че и вие като мистър Ван Уейдън сте свикнали други да работят за вас. Но на мене ми се струва, че няма да си навехнете ръцете, ако сама извършите някаква работа за себе си. А понеже стана дума — как изкарвате прехраната си?
Тя го погледна с нескривано учудване.
— Не желая да ви обиждам, повярвайте ми. Щом хората ядат, те са длъжни да си добиват храната. Тия хора тук убиват тюлени, за да си изкарват прехраната, по същата причина аз управлявам този кораб, мистър Ван Уейдън, поне засега, изкарва горчивия си залък, като ми помага. А вие какво работите?
Мис Брюстър сви рамене.
— Сама ли изкарвате прехраната си, или ви храни някой друг?
— Страхувам се, че други са се грижили за това през повечето време от живота ми! — засмя се тя, като се опитваше храбро да попадне в неговия подигравателен тон, макар че успях да видя как с нарастващ страх погледна в очите Вълка Ларсен.
— И навярно някой друг е оправял леглото ви?
— И аз съм си оправяла леглото — отговори тя.
— Често ли?
Тя поклати глава с престорена омърлушеност.
— Ами знаете ли как постъпват в Съединените щати с хора като вас, които не изкарват сами прехраната си?
— Аз съм страшно невежа — заоправдава се тя. — Наистина, как постъпват с нещастници като мене?
— Изпращат ги в затвора. Тяхното престъпление се състои в това, че не изкарват своето препитание, нещо, което там наричат скитничество. Ако бях на мястото на мистър Ван Уейдън, който вечно разсъждава върху това, що е справедливо и що не е, бих ви попитал: с какво право живеете на този свят, щом не вършите нищо, за да заслужите своето съществуване?
— Но тъй като вие не сте мистър Ван Уейдън, аз не съм длъжна да ви отговоря, нали?
Тя му се усмихна със своите изпълнени с ужас очи, а това сякаш прободе сърцето ми. Почувствувах, че трябва да се намеся и да променя темата на разговора.
— Спечелили ли сте някога поне един долар със собствения си труд? — със някаква тържествуваща изобличителност попита Вълка Ларсен, сигурен в нейния отговор.
— Да, спечелвала съм — отговори бавно тя и аз едва не се разсмях, забелязвайки как лицето на Вълка Ларсен се удължи.
— Спомням си как веднъж, когато бях още малка, моят баща ми даде един долар, защото стоях съвсем мирна цели пет минути.
Той се усмихна снизходително.
— Това се случи доста отдавна — продължи тя. — И едва ли бихте очаквали от едно деветгодишно момиченце да си изкарва само хляба — и след като помълча малко, добави: — Впрочем сега аз печеля по хиляда и осемстотин долара в годината.
Като по даден знак всички вдигнаха очи от чиниите и втренчено я загледаха. Жена, която печелеше хиляда и осемстотин долара в годината, заслужаваше да се поразгледа. Вълка Ларсен не скри възхищението си.
— От заплата или на парче? — попита той.
— На парче — отговори незабавно тя.
— Хиляда и осемстотин — започна да пресмята той. — Това прави по сто и петдесет долара на месец. Добре тогава, мис Брюстър, у нас на „Призрак“ има широко поле за работа. Смятайте се на заплата през всичкото време, докато сте тук.