— Преди всичко забравете за каквото и да било нравствено мъжество — бързо казах аз. — Не навличайте върху себе си гнева на този звяр. бъдете любезна с него, разговаряйте с него, обсъждайте въпроси по литература и изкуство — той обича това. Ще откриете, че е внимателен слушател и съвсем не глупав човек. И за ваше собствено добро помъчете се да не ставате свидетел — доколкото можете — на зверствата, които се извършват на кораба. Тогава ще ви бъде по-леко да играете ролята си.
— Значи, трябва да лъжа! — с негодувание рече тя. — Да лъжа с думи и дела!
Вълка Ларсен остави Латимер и се отправи към нас. Аз изпаднах в отчаяние.
— Разберете ме, разберете ме, моля ви! — прекъснах я с тих глас. — Целият ви жизнен опит нищо не струва тук! Трябва да почнете отначало. Да, зная, много добре виждам, че вие сте привикнали да подчинявате хората на себе си само с помощта на очите си, които излъчват и вашето нравствено мъжество. Вие вече ме покорихте с очите си, направихте ме свой роб. Но не се опитвайте да въздействувате по този начин и на Вълка Ларсен. По-лесно би ви се удало да укротите лъв, а този човек само ще ви се присмива. Той ще … Аз винаги ще се гордея с това, че открих този талант — казах аз, променяйки темата на разговора, когато Вълка Ларсен стъпи на юта и се приближи до нас. — Редакторите се бояха от него, а издателите не искаха и да чуят името му. Но аз не сгреших в моята оценка: неговият гений и моите предсказвания напълно се оправдаха, когато той издаде своята великолепна „Ковачница“.
— И като си помисли човек, че това бяха само вестникарски стихове … — бързо додаде тя.
— Да, по една случайност те наистина се появиха най-напред в един вестник — отговорих аз, — но не защото редакторите на списанията не са имали възможност да се запознаят с тях.
— Говорим за Харис — обърнах се аз към Вълка Ларсен.
— О, Да — съгласи се той. — Помня неговата „Ковачница“. Поемата е пълна с много красиви чувства и непоколебима вяра в човешките илюзии. Сетих се, мистър Ван Уейдън, добре ще е да прегледате готвача, той е неспокоен и се оплаква от силни болки.
И тъй, мене най-безцеремонно ме отстраниха от юта: оказа се, че Мъгридж спи дълбоко от морфина, който бях му дал. Не бързах да се върна обратно на палубата, а когато сторих това, зарадвах се, като видях мис Брюстър заета в оживен разговор с Вълка Ларсен. Да наистина се зарадвах: тя бе послушала съвета ми. И все пак почувствувах някаква тъга — значи, тя е способна да върши това, което аз бях я помолил и което на нея й бе тъй неприятно!
Глава XXIII
Свеж попътен вятър духаше равномерно и подгонваше „Призрак“ на север, към стадото тюлени. Ние ги срещнахме почти на четиридесет и четвъртия паралел, в бурно студено море, над което вятърът непрекъснато гонеше гъсти мъгли. Понякога цели дни не виждахме слънце и не можехме да правим наблюдения. После вятърът прогонваше мъглата, вълните почваха отново да блестят и ние можехме да определим къде се намираме. Но след два-три ясни дни мъглата отново се спускаше над нас, още по-гъста и непроницаема.
Излизането на лов беше опасно, всеки ден спускахме лодки и сивата мъгла ги поглъщаше — не ги виждахме до мръкване, а често и до късно през нощта, когато почваха да изпълзяват една след друга като морски призраци. Уейнрайт, ловецът, когото Вълка Ларсен бе отвлякъл заедно с лодката и матросите, се възползува от мъглата и избяга. Той изчезна едно утро заедно с двамата си матроси и ние вече не го видяхме. По-късно узнахме, че са се прехвърляли от кораб на кораб, докато стигнали до своя.
Реших да последвам техния пример, но все не ми се представяше удобен случай. На щурмана не се полага да излиза с лодка и при все че аз опитах много пъти да заобиколя с хитрост Това правило, Вълка Ларсен не ми разреши. Ако това беше ми се удало, щях по някакъв начин да взема със себе си и мис Брюстър. Нашето положение на кораба все повече се усложняваше и се приближаваше към онзи стадий, за който аз не смеех и да помисля. Колкото и да се мъчех да прогоня от себе си тази мисъл, тя непрестанно ме преследваше.
На времето си бях чел доста много морски романи, в които неизменно фигурираше сама жена на кораб, пълен с мъже, но едва сега се убедих, че никога не съм разбирал дълбокия смисъл на това положение, макар че авторите го описваха и разглеждаха тъй подробно. И ето го сега това положение; аз бях лице с лице срещу него и го преживявах доста тежко. Още повече, че неговата героиня бе Мод Брюстър, чиито книги отдавна ме бяха очаровали, а сега изпитвах силата и на нейното лично обаяние. Трудно бе да си представя някой, който да подхожда по-малко към тая среда. Мод Брюстър бе нежно, ефирно създание, гъвкаво и стройно, леко и грациозно в движенията си. Струваше ми се, че тя съвсем не стъпва по земята, поне така, както правеха обикновените смъртни. Когато се приближаваше към мен, винаги оставах с впечатление, че не ходи, а се носи из въздуха като перушинка или лети безшумно като птица.