Нежна и крехка, тя напомняше дрезденска фарфорна статуетка, нещо, което непрестанно ме вълнуваше. От минутата, в която за пръв път я хванах под ръка и и помогнах да слезе в каютата, винаги очаквах, че при най-слабото съприкосновение с някаква грубост от нея няма да остане нищо. Никога не бях виждал по-пълна хармония между духа и плътта. Критиците наричаха стиховете и възвишени и одухотворени, но същото това можеше да се каже и за самата нея. Като че ли тялото й съставляваше част от душата й, притежаваше същите качества и бе свързано с реалния живот с най-тънка нишка. Наистина в нея нямаше почти нищо земно.
Тя представляваше поразителна противоположност на Вълка Ларсен. Между тях не само че нямаше нищо общо, но те рязко се различаваха един от друг. Когато една сутрин се разхождаха заедно по палубата, стори ми се, че представляват горното и долното стъпало на човешкото развитие: той — същината на всичко зверско, тя — завършеното произведение на изтънчената цивилизация. Наистина Ларсен притежаваше необикновено развит ум, но той си служеше с него за удовлетворение на своите зверски инстинкти, което го правеше да изглежда още по-голям дивак. Той имаше великолепна мускулатура, мощно телосложение, но въпреки че се движеше с увереността на силен човек, в неговата походка нямаше нищо тромаво или тежко. В начина, по който пристъпваше, имаше нещо, което напомняше хищник в джунглата. Той се движеше като котка, бе пъргав и винаги силен. Аз го оприличавах на огромен тигър — най-смелия и хищен звяр. Да, той наистина приличаше на тигър и в очите му от време на време се появяваше такъв пронизващ блясък, който бях наблюдавал някога в очите на леопарди и други хищници, поставени в клетка.
В този ден, като наблюдавах Ларсен и мис Брюстър да се разхождат напред-назад по палубата, забелязах, че не той, а тя прекъсна разходката, след това двамата дойдоха до мястото, където стоях аз — до входа в каюткомпанията. При все че мис Брюстър с нищо не даваше да се разбере, почувствувах, че е крайно разтревожена. Като ме погледна, тя произнесе няколко нищо незначещи думи и се засмя доста непринудено, но очите й някак неволно се впериха във Вълка Ларсен, после тя ги сведе, но не толкова бързо, за да скрие отблясъка на ужас, който ги изпълваше.
Причината на нейното смущение обаче прочетох в неговите очи. Обикновено сиви, студени и резки, сега те изглеждаха нежни, топли и златисти, в тях ту пламваха, ту гаснеха игриви огънчета и зениците им се разширяваха, изпълнени сякаш с някакво лъчисто сияние. Може би на това именно се дължеше и техният златист цвят. Тия златисти очи, омайващи и властни, изразяваха желание и вик на кръвта, в които не би могла да се излъже нито една жена, а още по-малко Мод Брюстър.
Нейната уплаха се предаде и на мен и в този миг на най-голям страх, който може да изпита един мъж, почувствувах, че тя по някакъв необясним начин ми е станала безкрайно скъпа. Съзнанието, че я любя, ме изпълни с ужас. Тия две чувства — страх и любов — забушуваха в гърдите ми, от тях кръвта ми ту изстиваше, ту бурно кипеше; в това време почувствувах у себе си някаква сила, над която нямах никаква власт, и очите ми неволно се втренчиха в очите на Вълка Ларсен. Но той се бе вече успокоил. Златистият цвят и трептящите пламъчета бяха изчезнали. Очите му отново станаха сиви и студени. Той се поклони рязко и отмина.
— Страхувам се — прошепна с трепет тя. — Много се страхувам.
И на мене ми стана страшно и изпълнен със съзнанието колко скъпа ми е тя, просто изпаднах в ужас. Все пак направих усилие и успях да отговоря спокойно:
— Всичко ще се нареди, мис Брюстър! Вярвайте ми, всичко ще се уреди!
Тя ми се усмихна с благодарност и почна да слиза надолу по стълбата, а моето сърце затрептя.
Дълго стоях там, където ме остави. Трябваше добре да обмисля случилото се, да схвана значението на извършени те в моя живот промени. Ето я най-после … дойде, любовта дойде, когато най-малко я очаквах и при най-неблагоприятни обстоятелства! Разбира се, моята философия винаги бе допускала неизбежността, че рано или късно любовта ще ме посети. Но дългите години, прекарани в умствени занятия, ме бяха направили безгрижен и неподготвен.
И ето, тя дойде! Мод Брюстър! В паметта ми тутакси възкръсна денят, в който малкото томче стихове се появи на моята маса. Като пред очите ми се заредиха и другите нейни томчета на полицата. С каква радост бях приветствувал всяко едно от тях! Всяка година излизаше от печат по едно томче и за мене това бе като настъпването на нова година. В тях намирах родствени за мен мисли и чувства и те станаха постоянни спътници на моя умствен живот. Но ето че сега заеха място и в сърцето ми.