— За какво? — попита той, приемайки такъв наивен вид, че Вълка Ларсен се смути, а останалите се усмихнаха.
— Така, за нищо — избърбори Вълка Ларсен. — Помислих си само, че ти се е дощяло да получиш някой ритник.
— За какво? — невъзмутимо попита Смок.
Ловците гръмко се разсмяха. Капитанът бе готов да убие Смок и аз не се съмнявах, че би се проляла кръв, ако на трапезата не присъствуваше мис Брюстър. Всъщност само нейното присъствие вдъхна смелост на Смок да се държи така. Той бе твърде сдържан и предпазлив човек, за да си навлече гнева на капитана в такава минута, когато неговите юмруци биха действували по-ефикасно от думите му. Аз се страхувах, че ще избухне някоя разпра, но викът на кормчията разсея облаците.
— Дим на хоризонта! — чу се неговият глас през открития люк.
— В каква посока? — извика Ларсен.
— Зад кърмата, сър!
— Може би е руски — предположи Латимер.
При тия думи лицата на ловците се помрачиха. Руски параход — това можеше да бъде само крайцер. Ловците, макар и бегло запознати с координатите, в които се намираше корабът, знаеха добре, че не сме далеч от границата на забранените води, а бракониерските склонности на Вълка Ларсен бяха всеобщо известни. Всички очи се втренчиха в него.
— Ние сме в пълна безопасност! — успокои ги той, като се засмя. — Този път няма защо да се боиш от солните рудници, Смок! Но ето какво ще ти кажа: искаш ли да се обзаложим, пет срещу едно, че това е „Македония“?
Никой не прие неговото предложение.
— И ако това е „Македония“ — продължи той, — залагам десет срещу едно, че ние не ще се отървем без неприятности.
— Не, благодаря — отговори Латимер. — Предпочитам да рискувам, когато все пак имам някакъв шанс. Нима някога сте се срещали с този ваш брат, без да се стигне до разправия? Готов съм да заложа двадесет срещу едно, че и сега ще бъде така.
Всички се усмихнаха, включително и Вълка Ларсен. Обедът мина сравнително гладко, и то благодарение на моето търпение, защото през останалото време капитанът се държеше възмутително с мене, като ту ме подиграваше, ту показваше обидна снизходителност, тъй че целият треперех от сподавен гняв. Но знаех, че трябваше да се въздържам заради Мод Брюстър и бях възнаграден, когато очите й, срещнали се за миг с моите, ясно ми казаха: „Дръжте се! Дръжте се!“.
Станахме от масата и излязохме на палубата. Всяка среща с параход внасяше някакво приятно разнообразие в монотонното морско плаване, а предположението, че това бе Смъртта Ларсен с неговата „Македония“, ни караше да се вълнуваме още повече. Силният вятър и вълните, които бушуваха предишния следобед, тая сутрин поотслабнаха, така че сега бе възможно да се спуснат лодките за сЛедобеден лов. От изгрев слънце плавахме в празно море, а ето че сега настигнахме цяло стадо тюлени. Димът на парахода се виждаше все още в далечината, но бързо се приближаваше, докато ние спускахме лодките. Те се разгърнаха и се понесоха на север по океана. От време на време виждахме как на някоя от тях спускаха платното, разнасяше се пушечен изстрел, след което платното отново се издигаше. Тюлените плуваха почти един до друг, вятърът съвсем утихна: всичко благоприятствуваше за обилен лов. Плавайки по посока на подветрената страна на последната наветрена лодка, ние забелязахме, че морето бе буквално осеяно от спящи тюлени. Никога не бях виждал подобно нещо — тюлените ни обкръжаваха от всички страни, проснали се върху водата по два, по три или на малки групи, те спяха дълбоко като малки кучета.
Димът се приближаваше, вече можехме да различим корпуса и горната палуба на парахода. Да, това беше „Македония“. Прочетох името на парахода с бинокъла, когато той мина отдясно, почти на една миля от нас. Вълка Ларсен хвърляше свирепи погледи към него. По лицето на Мод Брюстър бе изписано любопитство.
— Къде са неприятностите, които вие с такава сигурност очаквахте, капитан Ларсен? — попита весело тя.
Той я погледна с усмивка и изразът на лицето му за миг се смекчи.
— А вие какво очаквате? Че ще дойдат на борда и ще прережат гърлата ни?
— Нещо от този род — призна си тя. — Виждате ли, аз тъй малко познавам нравите на тюленоловците, че съм готова да очаквам всичко.
Той й кимна с глава.
— Тъй, тъй! Грешката ви обаче е в това, че не сте очаквали най-лошото.
— Нима има нещо по-лошо от това, да ни прережат гърлата? — попита тя с наивно учудване.
— Да ни отрежат кесиите! — отговори той. — В наши дни човек е устроен така, че неговата жизнена способност се определя от парите, с които разполага.
— Който ми открадне кесията, ще открадне вятър и мъгла! — забеляза тя.