— Съмнявам се дали тя ще пожелае да принесе в жертва „втория наставник на американската литература“ — подигравателно отвърна той.
Повече не говорихме, впрочем ние бяхме вече толкова привикнали един към друг, че не изпитахме никаква неловкост при настъпилото мълчание. И когато червената и бялата светлинка изчезнаха в далечината, ние се върнахме в каюткомпанията да продължим прекъснатата си вечеря.
Те отново почнаха да рецитират някакви стихове и Мод издекламира „Impenitentia Ultima“ на Даусън. Тя декламираше великолепно, аз обаче не наблюдавах нея, а Лицето на Ларсен. Бях пленен от неговия очарован поглед, прикован върху Мод Брюстър. По едно време той целият беше погълнат и забелязах несъзнателните движения на устните му, когато започна да повтаря дума по дума след нея:
Да светят нейните очи, когато слънцето залезе,
цигулките в гласа й сетният да бъде звук на моя слух.
— И във вашия глас звучат цигулки — неочаквано я прекъсна той и в очите му отново се появиха златисти искрици.
Едва не възкликнах от радост — тъй пълно и съвършено бе нейното самообладание. Тя спокойно говореше последната строфа, а сетне постепенно сведе разговора към по-безопасни теми. Бях като замаян. През дървената преграда се донасяше пиянският рев на кубрика на ловците, а човекът, от когото се боях, и жената, която обичах, седяха пред мене и все говореха, говореха. Никой не дойде да раздигне масата. Матросът, който заместваше Мъгридж, сега вероятно се бе присъединил към другарите си в кубрика. Ако някога Вълка Ларсен е бил всецяло упоен от живота, то бе именно в тия минути. От време на време прекъсвах нишката на собствените си мисли, учуден се вслушвах в думите му и оставах поразен от неговия необикновен ум и от силата на страстите, с която говореше върху значението на бунта. Ларсен, разбира се, не можеше да не спомене за Луцифер от поемата на Милтон и остротата на анализа, с който той разгледа и предаде този образ, както и красотата на неговите описания показваха, че в него е погребан истински талант. Той ми напомни за Тен, но аз знаех, че капитанът никога не бе чел нищо от този блестящ, но опасен мислител.
— Неговото било предварително обречено на неуспех и все пак той водел борба, без да се страхува от божия гняв — говореше Вълка Ларсен. — Хвърлен в ада, той не се призна за повален. Той отвел със себе си една трета от ангелите, внушил на човека да въстане срещу бога и завоювал за себе си и за ада цели човешки поколения. Защо е бил изгонен от рая? Затуй, че е бил по-малко мъжествен от бога ли? По-малко горделив, по-малко честолюбив? Не! Хиляди пъти не! Бог бил по-могъщ, както е казано там: „Възвеличан от силата на небесния гръм!“. Но Луцифер бил свободен дух. Да служи другиму за него било равносилно на гибел. Той е предпочел да страда и да бъде свободен, отколкото да благоденствува под робство. Не искал да слугува на бога. Не искал да служи на нищо. Не искал да бъде пионка. Стоял на собствените си нозе. Бил личност.
— Първият анархист! — засмя се Мод, като стана с намерение да се оттегли в каютата си.
— Тогава добре е да бъдеш анархист! — възкликна Ларсен.
Той също се изправи и като застана пред нея, на прага на каютата, издекламира:
Най-сетне тук ще сме свободни:
господ не е сътворил за себе си това,
не ще ни пъди той, спокойно можем да царим,
а според мен добре е да си цар дори и в преизподня;
цар в ада повече е от слуга във рая.
Това бе предизвикателен вик на могъщ дух; когато млъкна, каютата продължаваше да кънти от неговия глас. Като се полюшваше леко, той стоеше с отметната назад глава, бронзовото му лице сияеше, а очите му, златисти и мъжествени, повелителни и нежни, отправяха страстен зов към Мод Брюстър, която стоеше на вратата.
И отново в нейните очи се появи несъмнен ужас, когато почти шепнешком произнесе:
— Вие сте Луцифер!
Вратата след нея се затвори, тя изчезна. Ларсен погледа минутка-две нататък, после се обърна към мене:
— Ще сменя Луис на руля и в полунощ ще ви разбудя! А сега си легнете и се опитайте да поспите.
Той си сложи топли ръкавици, нахлупи шапка и се заизкачва нагоре по стълбата, а аз последвах съвета му и си легнах. Не зная защо, сякаш по някаква тайнствена причина не се съблякох, а си легнах с дрехите. Известно време се прислушвах в шума, идещ от кубрика на ловците, и си мислех с възторг и изумление за своята неочаквана любов. На „Призрак“ вече се бях научил да спя здрав, дълбок сън и ето че песните и виковете заглъхнаха някъде в далечината, очите ми се затвориха и съзнанието ми потъна в небитието на съня.
Не зная какво ме бе събудило и изхвърлило от леглото, но когато дойдох на себе си, бях вече на крака. Сънят бе изчезнал, целият треперех от предчувствието за някаква опасност — предчувствие, което кънтеше в душата ми като зов на тръба. Отворих вратата. Светлината на лампата в каюткомпанията бе намалена. Видях Мод, моята Мод; тя отчаяно се бореше в зверската прегръдка на Вълка Ларсен. Видях как напразно се мяташе и опитваше да се освободи, опирайки ръце и глава в гърдите му. Видях всичко това и в същата минута скочих към тях.