След три часа, точно в полунощ — помня, че беше тъмно като в рог, — този югозападен вятър така се усили, че трябваше отново да спусна плаващата котва.
Зората ме завари на кърмата. С възпалени очи гледах побелелия от пяна океан, сред който нашата лодка безпомощно се люшкаше и излиташе нагоре с носа, като се държеше само за котвата. Заплашваше ни неминуема опасност да бъдем погълнати от някоя вълна. Солени капки и пяна се изсипваха над нас като водопад и трябваше непрекъснато да изчерпвам водата. Одеялата се измокриха. Всичко бе подгизнало. Само Мод в своята непромокаема мушама, с високите си ботуши, бе добре запазена, макар че и нейното лице и подаващите се изпод шапката къдрици бяха вир вода. От време на време тя вземаше съда от ръцете ми и без да се страхува от бурята, храбро изхвърляше водата. Всичко е относително. Всъщност това беше само по-силен вятър, но за нас двамата, борещи се за живота си в тая малка черупка, това бе същинска буря.
Премръзнали и измъчени, през целия ден се сражавахме с разярените вълни и със свирепия вятър, който ни удряше в лицата. Настъпи нощ, но никой от нас не можа да спи. Отново се разсъмна, а вятърът продължаваше да ни шиба в лицата и белите вълни с бяс препускаха край нас. През втората нощ Мод заспа от изтощение. Покрих я с мушамата и брезента. Дрехите и бяха сравнително сухи, но тя самата се бе вкочанила от студ. Много се боях, че няма да преживее нощта. Но ето че пак настъпи ден, студен и безрадостен, със същото смрачено небе, яростни вълни и свиреп вятър.
Не бях спал четиридесет и осем часа. Бях измокрен и премръзнал до мозъка на костите си и се чувствувах по-скоро мъртъв, отколкото жив. Цялото ми тяло бе вкочанено от напрежение и студ и при най-малкото движение чувствувах страшни болки в мускулите си, а трябваше да се движа непрекъснато. През всичкото това време вятърът ни отнасяше на североизток, все по-далече от Япония и по-близо до студеното Берингово море.
Но ние бяхме живи, лодката бе здрава, а вятърът продължаваше да бушува. Към края на третия ден той дори се усили още повече. Лодката зарови нос под една вълна и една четвърт от нея се напълни с вода. Почнах да я изгребвам като луд. Нахлулата в лодката вода я накара да потъне още по-ниско и намали стабилността й. Още една такава вълна би сложила край на всичко. Когато изчерпах водата, бях принуден да взема брезента, който покриваше Мод, и да го опъна на носа. И не сгреших: брезентът закри една трета от лодката и в близките няколко часа на три пъти отби водата, която налиташе срещу нас, когато лодката врязваше нос под някоя прииждаща вълна.
Мод бе в жалко състояние. Седеше превита в дъното на лодката, с посинели устни и безкръвно лице, по което ясно се четеше неописуемо страдание. Но в очите й все още светеше мъжественост и устните й произнасяха насърчителни слова.
През тази нощ бурята като че бе изляла над нас последната си ярост, но аз не забелязах това. Бях се свил, капнал от умора, и заспал там, където си седях — на кърмата. Сутринта на четвъртия ден вятърът се превърна в лек бриз, морето утихна и над нас засия слънцето. О, благословено слънце! Ние цели се къпехме в неговата благодатна топлина и се съживявахме като буболечки след буря. Отново почнахме да се усмихваме, да се шегуваме и да гледаме с надежда на бъдещето. А в същност нашето положение бе по плачевно от преди. Намирахме се по-далеч от Япония, отколкото през нощта, когато напуснахме „Призрак“. Нито пък можех да определя поне приблизително на каква географска дължина и ширина се намирахме. Ако в продължение на седемдесетте и няколко часа, докато траеше бурята, сме се носили по течението с около две мили на час, то значи, че сега се намирахме горе-долу на сто и петдесет мили по на североизток. Но можеше ли да се разчита на подобни изчисления? Ами ако сме се носили по течението с четири мили на час? Тогава, значи, се бяхме отдалечили с нови сто и петдесет мили по-далеч от целта.
. И така, не знаех къде точно се намирахме, но имаше вероятност да сме някъде близо до „Призрак“. Около нас плуваха тюлени и аз всеки миг очаквах да зърна някой тюленоловен кораб. След обед, когато отново задуха северозападният бриз, наистина видяхме някакъв кораб, но той бързо изчезна в далечината и ние останахме сами сред пустия океан.
Имаше мъгливи дни, когато дори и Мод падаше духом и от устата й не излизаха весели думи; имаше дни на безветрие, когато плувахме по самотния, безбрежен океан, угнетени от неговата огромност и величие и изумени от чудото на живота — защото ние все още живеехме и се борехме за живот; имаше и мразовити дни със снежни вихрушки, когато нищо не можеше да ни стопли; имаше и дъждовни дни, когато пълнехме бъчонките със стичащите се по платното капки.