Инстинктивно се приближихме един към друг в дъното на лодката. Мод ми подаде ръка, без да сваля ръкавицата си. И така, ние безмълвно очаквахме края. Бяхме вече близо до линията на прибоя, при западния край на носа, и аз напрегнато се вглеждах напред със слабата надежда, че някое случайно течение или силна вълна ще ни подемат, преди да стигнем водовъртежа.
— Ще преминем! — продумах с увереност, която не можеше да излъже ни Мод, ни мене. И след няколко минути отново извиках: — По дяволите, ще преминем!
Бях тъй развълнуван, че може би за пръв път в живота си проклинах.
— Простете ми! — промърморих аз.
— Вие ме убедихте във вашата искреност! — едва усмихвайки се, продума тя. — Сега вече знам, че ще преминем!
Зад края на носа видях далечна ивица земя, а скоро след това пред очите ни почна да расте бреговата линия на дълбоко заливче. В това време до ушите ни долетя проточен рев. Той напомняше далечен гръм и идеше откъм подветрената страна, като заглушаваше бумтенето на прибоя и дивия вой на вятъра. Заобиколихме носа и изведнъж пред нас се откри целият залив — бял песъчлив бряг във формата на полумесец, о който се разбиваше мощният прибой: водата в залива бе осеяна с хиляди тюлени. Ето откъде идеше чудовищният рев.
— Леговище! — извиках аз. — Сега ние наистина сме спасени. Тук трябва да има охрана и крайцери за защита на тюлените от ловците. Може би на брега ще намерим и някакъв пост.
Но като поразгледах вълните, които се разбиваха о брега, казах:
— Положението е сериозно, но не много. И ако боговете се смилят над нас, ще заобиколим още един нос и може би ще попаднем в някое по-безопасно заливче, където ще слезем на брега, без дори да си намокрим краката.
И боговете наистина се показаха милостиви. Едва избягвайки да се блъснем във втория нос, ние го подминахме, подгонени от югозападния вятър, и видяхме друг, трети нос, почти на една линия с първите два. Но какво заливче се откри пред нас тук! То се врязваше дълбоко в сушата. Течението веднага подхвана нашата лодка и я понесе към брега под прикритието на втория нос. Тук водата беше почти спокойна, чувствуваше се само равномерното мъртво вълнение; аз вдигнах плаващата котва и почнах да греба. Брегът завиваше все повече на югозапад и изведнъж, вътре в този голям залив, пред нас се откри друго малко заливче, нещо като естествено пристанище, с гладка като на езеро водна повърхност, по която само от време на време играеха малки вълни, и то когато иззад надвисналите над брега мрачни скали, на около сто фута от водата, задухваше по-силен вятър — отзвук от бушуващата в океана буря.
Тук не се виждаха никакви тюлени. Дъното на лодката се вряза в твърдия пясък. Скочих и протегнах ръка на Мод, и само след миг тя вече стоеше до мене. Но щом пуснах ръката й, тя бързо се хвана за мен. В същия миг сам залитнах и едва-що не паднах на пясъка. Така се почувствувахме и двамата след прекратяване на люлеенето. Тъй дълго се бяхме носили по морето и люшкали по вълните, че сега, застанали на твърда почва, бяхме като зашеметени. Струваше ни се, че пясъкът се издигаше и спадаше под краката ни, а скалите се люлееха като борда на лодката. И когато по навик се приготвихме да се противопоставим на тия движения, отсъствието им съвсем наруши нашето равновесие. — Наистина трябва да седна — продума Мод и като се усмихна нервно и размаха ръце като пияна, тя се отпусна на пясъка. Избутах лодката по-нависоко и се върнах при Мод. Така се намерихме на Острова на усилията — ние двамата, мечтаещи за земя след дългото пребиваване в морето.
Глава XXIX
— Глупак! — извиках аз, страшно раздразнен.
Току-що бях разтоварил лодката и пренесъл всички наши вещи далеч от водата, където смятах да си устроим бивак… На брега се търкаляха изхвърлени от вълните съчки и дърва и видът на тенекиената кутия с кафе, взета от склада на „Призрак“, ме наведе на мисълта да запаля огън.
— Формен идиот! — продължих аз.
— Какво ви е? — попита Мод с мек укор в гласа и пожела да узнае защо съм формен идиот.
— Няма кибрит! — простенах аз. — Не съм взел нито една клечка. И сега няма да имаме ни горещо кафе, ни супа, ни чай, ни нищо!
— А нали казват, че … хм … Крузо добивал огън, като търкал две сухи дървета едно о друго? — провлече тя.
— Да, но аз съм чел поне двайсетина разказа от хора, претърпели корабокрушение, които също са се опитвали да сторят това, но без никакъв успех — отговорих аз. — Познавах и Уинтърс, известен журналист, живял в Аляска и Сибир. Срещнах го веднъж в клуба, той ни разказа как веднъж опитал да стъкне огън с помощта на две пръчки. Забавна история наистина и той я разказваше неподражаемо. Но и неговият опит излязъл несполучлив. Спомням си как черните му очи святкаха, когато в заключение каза: „Джентълмени! Може би това се удава на островитяните от Тихия океан, може би го правят и малайците, но повярвайте на думите ми, това не е по силите на белия човек!“