— Не дойдохте ли в Аруинак и не отвлякохте ли насилствено оттам…
— Чакайте, чакайте сега — добродушно го прекъсна корсарят. — Трябва да тръгнете отново на училище, сър Джон, за да научите, че отвличането не е пиратство.
— Наречете го отвличане, щом тъй искате — съгласи се сър Джон.
— Не ако искам, сър Джон. Ще го наречем с истинското му име, ако нямате нищо против.
— Вие издребнявате, господине. Но ние ще поправим тая работа ей сега. — И сър Джон удари с юмрук по масата, а лицето му леко се изчерви от яд. (Лорд Хенри много уместно порицава подобна проява на раздразнение в такъв момент.) — Не се преструвайте, че не знаете — продължи сър Джон, — че по английските закони отвличането е наказуемо със смърт. — Той се обърна към другите съдии: — В такъв случай, господа, с ваше съгласие няма да говорим вече за пиратство.
— Бога ми — забеляза лорд Хенри с мекия си глас, — и да искаме, не можем. — И с едно свиване на раменете той приключи въпроса: — Обвиняемият е прав в твърденията си. Този въпрос не ни е подсъден, като имаме предвид, че той не е вършил пиратство в английски води, нито пък, доколкото се простират нашите знания, против някой кораб, плаващ под английско знаме.
Розамунд се размърда. Тя бавно свали лакти от масата, кръстоса ръце и ги облегна на ръба й. Така, наведена напред, тя заслуша сега с някакво странно огънче в очите, с леко поруменели бузи, които говореха за необикновеното вълнение, предизвикано от признанието на лорд Хенри — признание, което чувствително намали обвиненията срещу подсъдимия.
Сър Оливър, който я наблюдаваше почти крадешком, забеляза това и се възхити, както се възхищаваше от самообладанието й изобщо. Напразно се мъчеше да долови какво е настроението й сега, след като се беше намерила в безопасност между приятели и защитници.
Но сър Джон, който мислеше единствено върху онова, което предстоеше да се направи, гневно побърза да продължи.
— Така да бъде — нетърпеливо се съгласи той. — Ще го съдим по обвиненията в отвличане и убийство. Имате ли да кажете нещо?
— Нищо, което би имало тежест за вас — отговори сър Оливър. И тогава внезапно премина от леко подигравателния си тон към тон, изпълнен с гняв. — Хайде да сложим край на тази комедия — възкликна той, — тази игра на съдебно заседание! Обесете ме и сложете точка или ме хвърлете в морето! Постъпете по пиратски, защото това е занаят, от който разбирате. Но за бога, недейте опозорява кралските пълномощия, като разигравате ролята на съдия!
Сър Джон скочи на крака с пламнало лице.
— Кълна се в небето, безочлив подлецо…
Но лорд Хенри го спря, като сложи ръка на ръкава му, за да го обуздае, и леко го подръпна обратно на мястото му. След това сам се обърна към обвиняемия:
— Господине, думите ви не са достойни за човек, който, каквито и да са престъпленията му, си е спечелил славата на корав и храбър войник. Делата ви са толкова добре известни — особено това, което ви принуди да избягате от Англия и да станете морски разбойник, както и появяването ви в Аруинак и отвличането, извършено там, — че осъждането ви от английския съд е без всякакво съмнение предрешен въпрос. Въпреки всичко ние сме съгласни и на това, както ви казах, стига да поискате. И все пак — добави той и гласът му прозвуча по-ниско и много сериозно, — ако ви бях приятел, сър Оливър, щях да ви посъветвам да предпочетете кратката морска процедура.
— Господа — отговори сър Оливър, — не съм оспорил правото ви да ме обесите, нито го оспорвам сега. Не мога да ви кажа нищо друго.
— Но аз мога!
Така най-после Розамунд стресна съда с отчетливия си остър възглас. Всички се обърнаха да я изгледат, когато се изправи и застана, висока и неотразима, в края на масата.
— Розамунд! — възкликна сър Джон и скочи на свой ред. — Умолявам те…
С властно, почти презрително движение на ръката тя го накара да млъкне.
— Понеже в историята с отвличането, в което е обвинен сър Оливър, аз съм лицето, за което се казва, че е било отвлечено — каза тя, — може би няма да е зле, преди да разгледате въпроса по-нататък, да чуете онова, което може да кажа впоследствие пред съда в Англия.
Сър Джон сви рамене и седна. Стана му ясно, че девойката ще направи, както си беше наумила, а беше сигурен и в това, че единственото, което може да постигне, е да им загуби времето и да продължи агонията на обречения корсар.
Лорд Хенри се обърна към нея с крайно почтителен вид:
— Тъй като подсъдимият не е отхвърлил обвинението и тъй като е достатъчно разумен да не настоява да бъде изправен пред редовен съд, няма защо да ви безпокоим, госпожице Розамунд. Нито пък ще бъдете търсена за някакви показания от съда в Англия.