Розамунд мълчаливо обори глава, понеже разбра, че истината не ще може да възтържествува тука, защото самата тя беше препречила пътя й с една лъжа, която сега излизаше наяве.
— Отговори ми! — заповяда сър Джон.
— Не е нужно да отговаря — рече бавно лорд Хенри с болка в гласа, с очи, сведени към масата. — Разбира се, може да има само един отговор. Госпожица Розамунд ни каза, че той не я е отвлякъл насила, че е отишла с него по собствена воля и се омъжила за него, и тя посочи това обстоятелство като доказателство за убеждението й в неговата невинност. Но сега става ясно, че по времето, когато е напуснала с него Англия, тя все още е вярвала, че той е убиецът на брат й. Въпреки това тя иска да й повярваме, че той не я е отвлякъл. — Лордът пак разпери ръце и изкриви устни в горчиво презрение.
— За бога, хайде да сложим край! — рече сър Джон и се изправи.
— О, почакайте! — извика Розамунд. — Кълна се, че всичко, което казах, е вярно, всичко освен отвличането. Признавам го, но аз му го простих, като имах предвид онова, което научих после.
— Тя го признава! — подигра й се сър Джон.
Но девойката продължи, без да му обърне внимание:
— Като зная какво е изстрадал чрез злините на други, аз с радост го признавам за свой съпруг и се надявам да изкупя своето участие в неговите злочестини. Трябва да ми повярвате, господа. Но ако не желаете, питам ви, нима вчерашната му постъпка няма за вас никаква стойност? Нима ще забравите, че ако не беше той, нямаше да узнаете къде се намирам?
Те я загледаха с нова изненада.
— Сега пък какво имате предвид, госпожице? Коя негова постъпка е спомогнала за това?
— Нима иска питане? Тъй твърдо ли сте решили да го убиете, та се преструвате, че не знаете? Положително трябва да ви е известно, че не друг, а той изпрати Лайонел да ви съобщи къде се намирам.
Лорд Хенри ни разказва, че при тези думи той плеснал масата с отворена длан и с това дал израз на гнева си, който не можел да сдържа повече.
— Това е вече прекалено! — провикна се той. — Досега вярвах, че сте искрена, но подведена и заблудена. Но една такава преднамерена лъжа минава всякакви граници! Какво ви е прихванало, момиче? Ами че самият Лайонел ни описа обстоятелствата на бягството си от галеасата. Той сам ни разказа как този злодей накарал да го бият и след това да го хвърлят в морето, понеже уж бил умрял.
— А! — проточи сър Оливър през зъби. — Напълно присъщо за Лайонел! Той си остана лъжец докрай, разбира се. Трябваше да се сетя за това.
Розамунд, видяла се в безизходно положение, в пристъп на царствен гняв се наведе напред, за да бъде лице срещу лице с лорд Хенри и с другите.
— Излъгал е подлото, вероломно псе! — извика тя.
— Госпожице — укори я сър Джон, — вие говорите за човек, който е пред прага на смъртта.
— И е повече от прокълнат — добави сър Оливър. — Господа — възкликна той, — вие не доказвате нищо друго освен собствената си глупост, когато обвинявате тази благородна девойка в измама!
— Достатъчно ви слушахме, господине — прекъсна го лорд Хенри.
— Може и да сте, бога ми! — изрева той, пламнал от внезапен гняв. — Но сега ще чуете и още нещо! Вие сам казахте, че истината ще възтържествува, и тя наистина ще възтържествува, щом тази прекрасна девойка тъй много желае това!
Беше обзет от вълнение, светлите му очи се забиваха в тях като стоманени остриета и като стоманени остриета упражняваха принуда. Беше стоял пред тях полунасмешлив и безразличен, примирил се, че ще бъде обесен, и изпълнен с желанието всичко това да свърши и да свърши колкото може по-бързо. Но така беше, докато не подозираше, че животът все още може да му предложи нещо, докато мислеше, че Розамунд е безвъзвратно загубена за него. Наистина беше запазил спомена за известна нежност, която тя бе проявила към него предишната вечер на галерата, но беше сметнал, че тази нежност не е нещо повече от онова, което налагаше самият момент. Беше сметнал, че и сега е така, докато не стана свидетел на яростта и отчаянието, с което тя се бореше за неговия живот, докато не чу и не прецени искреността на признанието й, че го обича и иска да изкупи всичките му страдания в миналото. Това го подтикна към действие, а ако беше нужен и още някакъв подтик, той го получи, когато съдиите заклеймиха думите й като измама, когато й се присмяха в лицето зарад онова, което предполагаха да е лъжа. Тогава у него се надигна гняв, който подсили решението му да им даде отпор и да използува единственото оръжие, което му оставаше — оня благоприятен случай, който някакъв справедлив бог бе поставил на негово разположение почти въпреки собствената му воля.