— Боже мой! — изстена сър Джон, а лорд Хенри пое дълбоко дъх, смаян и разбрал всичко.
— О, но не това е моят грях — продължи Лайонел. — В това нямаше нищо грешно. Ние се бихме и аз го пронизах при самоотбрана, в честен бой. Греха аз сторих след това. Когато подозрението падна върху Оливър, аз го раздухах… Оливър знаеше, че аз съм убиецът, но мълчеше, за да ме укрие. Беше ме страх, че истината ще се узнае въпреки всичко… и… и аз му завиждах, и… и наредих да бъде отвлечен и продаден…
Глъхнещият му глас се загуби в тишината. Разтърси го кашлица и леката червена пяна на устните му се увеличи. Но той се съвзе отново и остана да лежи, като подръпваше с пръсти покривката.
— Кажете им — каза Розамунд, която в отчаяната си борба за живота на сър Оливър успяваше да разсъждава безстрастно и спокойно да мисли за най-същественото, — кажете им името на човека, когото наехте да го отвлече.
— Джаспър Ли, капитанът на „Лястовичка“ — отговори Лайонел и девойката стрелна лорд Хенри с поглед, в който блестеше тържество, при все че лицето й беше пепелносиво, а устните трепереха.
Тогава тя се обърна пак към умиращия, почти неумолима в твърдото си решение да изтръгне от него цялата съдбовна истина, преди да е замлъкнал.
— Кажете им — помоли го тя — при какви обстоятелства сър Оливър ви изпрати снощи на „Сребърната чапла“.
— Оставете, няма защо да го тревожим — намеси се лорд Хенри. — Той каза вече достатъчно. Бог да ни прости, че сме били слепи, Килигрю!
Сър Джон мълчаливо обори глава над Лайонел.
— Вие ли сте, сър Джон? — прошепна умиращият. — Какво? Още ли сте тук? Ха! — Той като че ли се засмя, но се пресече. — Аз умирам… — промърмори той и гласът му отново закрепна, послушен на сетния проблясък на отпадащата воля. — Нол! Аз умирам! Аз… аз поправих грешката си… всичко, каквото можах. Дай ми… дай ми ръката си! — И той слепешката протегна десницата си.
— Бих ти я дал и по-рано, но ръцете ми са вързани! — възкликна Оливър, обзет внезапно от бяс. После напрегна цялата си исполинска сила и с едно дръпване разкъса въжетата, с които беше вързан, сякаш бяха обикновени конци. Тогава хвана протегнатата ръка на брат си и коленичи пред него. — Лайонел!… Момчето ми! — изплака той.
И сякаш всичко, което се беше случило през последните пет години, изчезна. Жестоката му, неумолима омраза към природения брат, болезненото чувство за неправдата, парещата жажда за отмъщение, всичко беше мъртво, погребано и забравено в този миг. Нещо повече — те като че ли никога не бяха съществували. В този миг Лайонел се превърна пак в слабия, хубав, обичан брат, когото беше отгледал, закрилял и пазил, и зарад когото, когато беше ударил часът, бе пожертвувал доброто си име и жената, която любеше, и беше изложил собствения си живот на опасност.
— Лайонел, момчето ми! — беше всичко, което можеше да каже в този миг. А после добави: — Бедното момче! Бедното момче! Изкушението беше по-силно от тебе. — С тези думи той посегна и пое другата бяла ръка, която лежеше оттатък постелята, и тъй здраво ги стисна двете в своите ръце.
През един от прозорците лъч слънчева светлина пълзеше към лицето на умиращия. Но сиянието, което го озари сега, идваше от някакъв вътрешен източник. Безсилно Лайонел стисна в отговор ръцете на брат си.
— Оливър! Оливър! — прошепна той. — Няма друг като тебе! Винаги съм знаел, че си толкова благороден, колкото аз подъл. Казах ли достатъчно, за да те спася? Кажете ми сега, че той ще остане невредим — обърна се той към другите, — че никой…
— Той ще остане невредим — заяви решително лорд Хенри. — Давам честната си дума.
— Това е хубаво. Миналото е минало. Бъдещето е в твоите ръце, Оливър. Бог да го благослови. — Той като че ли отпадна, сетне като че ли се съвзе пак. Унесено се усмихна, мислите му се отклоняваха вече: — Това беше дълго плуване снощи… най-дългото разстояние, което някога съм преплувал. От Пенароу до Трифюзис… дълго разстояние. Но ти беше с мен, Нол. Ако ми секнеха силите… можех да разчитам на теб. Още ме тресе, защото беше студено… студено… уф-ф! — Той потрепера и остана неподвижен.
Сър Джон леко го положи на постелята. От другата страна Розамунд падна на колене и закри лицето си, а откъм страната на сър Джон Оливър продължаваше да коленичи, стиснал в ръцете си изстиващите му ръце.
Настъпи продължително мълчание. После с тежка въздишка сър Оливър скръсти ръцете на Лайонел върху гърдите и бавно, тежко се изправи.
Другите сякаш приеха това за знак. Като че ли бяха чакали, неми и неподвижни, само от уважение към Оливър. Лорд Хенри тихо обиколи до Розамунд и леко докосна рамото й. Тя стана и излезе подир другите, лорд Хенри излезе след нея и вътре не остана никой друг освен лекаря.